Пътеката, по която поехме сега, беше изсечена като тунел през живата джунгла. От двете страни над главите ни зеленият листак се преплиташе като непроходима стена, дневната светлина едва се процеждаше през надвисналия горски гъсталак, а въздухът беше горещ като пара, просмукан с упойващи растителни миризми, притискащ като тежест гърдите и мозъка. Краката ни газеха безшумно по дебел пласт хумус, от двете страни непрекъсната върволица мимози колкото човешки бой докосваха полата ми и тутакси със съскане се отдръпваха да ми сторят път, с изключение на тези чувствителни на досег растения всичко останало в тази отровна бърлога беше неподвижно и безшумно.
Преди още да бяхме навлезли много навътре на мистър Колдър изведнъж започна да му се повдига и трябваше да седне за малко на пътеката.
Сърцето ми се късаше като го гледах и настойчиво замолих този обречен простосмъртен да се върне обратно, „Какво представляват някакви си скъпоценности на везните на живота?“ — питах аз. О, не, отговаряше той, тази вещица мадам Хесебел ще ги намери; той е честен човек и няма да позволи да му отнемат полагаемото му се с измама, и тъй нататък, а дишаше тежко като болно куче. Скоро пак беше на крака, уверявайки, че неразположението му е минало, но когато поехме отново напред, на промененото му лице долових първите признаци на смъртта.
— Господарю — рекох, — изглеждате блед, смъртно блед, бледостта ви ме плаши. Очите ви са кръвясали — червени като рубините, които търсим.
— Хлапачке — кресна той, — я гледай пред себе си, внимавай къде стъпваш. Заклевам се пред бога, че ако още веднъж ме ядосаш, като се озърташ назад, ще те накарам да разбереш новото си положение.
Малко след това забелязах на земята някакъв червей и предупредих шепнешком, че докосването му е смъртоносно. Скоро една голяма змия, яркозелена като пролетна трева, се заизвива бързо през пътечката и пак се спрях и погледнах назад към спътника си с ужас в очите.
— Змията-ковчег — казах, — змията, която гони жертвата си като хрътка.
Но той оставаше непреклонен.
— Аз съм свикнал да пътувам — рече. — Тази джунгла е наистина противна, но скоро ще стигнем края.
— Да — отвърнах, поглеждайки го със загадъчна усмивка, — но какъв край?
Тук той прихна да се смее, но смехът му не беше съвсем искрен. После, като забеляза, че пътеката започва да става по-широка и по-стръмна, извика:
— Ето на! Нали ти казах? Минахме най-лошото.
Действително бяхме стигнали вече блатистия речен ръкав, който на това място беше много тесен и препречен от паднал дънер, но видяхме, че от двете страни постепенно се разширяваше и минаваше под свод от големи дървесни клони и надвиснали увивни растения, течеше бавно, лъхаше на ужасна, гадна миризма, по повърхността му плуваха плоски глави на алигатори, а бреговете гъмжаха от аленочервени раци.
— Ако паднем от този неустойчив мост — рекох, — гледайте, кайманът дебне, готов да ни нагълта! Ако се отклоним и най-малко от пътеката, ще затънем в тинята, а вижте как по края на гъсталака пъплят безброй червени гадини. Щом се окажем безпомощни, тутакси ще се нахвърлят като паплач върху нас! Какво може да стори човек? Срещу хиляди такива бронирани нападатели? А каква смърт ще бъде да загинеш жив от техните щипки!
— Момиче, ти луда ли си? — извика той. — Заповядвам ти да мълчиш и да ме водиш нататък.
Погледнах го отново, готова да отстъпя, а като забеляза това, господарят ми вдигна бастуна в ръката си и ме удари жестоко по лицето.
— Води нататък! — кресна той отново. — Нима цял ден трябва да кисна сред това противно блато накрая да загина заради една бъбрива робиня?
Приех удара мълчаливо, приех го с усмивка, ала кръвта закипя в сърцето ми. В този момент нещо — не зная какво — падна с глух плясък във водите на лагуната и си рекох: „Състраданието ми се удави там!“
От другата страна, до която сега бързахме да се доберем пълзешком, гората не беше толкова гъста, завесата от увивни растения — не толкова плътна. Тук-там се забелязваха по-светли слънчеви петънца или между по-рядката плетеница от паразитни растения се различаваха очертанията на някое високо дърво. Отляво, на края на едно такова сечище много ясно се открояваше кипарисът, на това място пътеката доста се разширяваше и имаше малко открито пространство, осеяно със страшни мравуняци, по които пъплеха техните строители. Сложих инструментите и кошницата до дънера на кипариса, където те моментално почерняха от пълзящите мравки, и отново погледнах лицето на моята неподозираща жертва. Помежду ни се изпречваше такъв гъст облак комари и гадни мухи, че замъгляваше чертите на англичанина, а шумът от крилете им беше като въртене на мощно колело.