— Тук — казах — е мястото. Аз не мога да копая, понеже не съм свикнала да си служа с такива инструменти, но заради вашата собствена безопасност ви умолявам да свършите по-скоро работата си.
Англичанинът пак се бе отпуснал на земята, задъхан като риба на сухо, а на лицето му видях същата гъста червенина, която бе обляла лицето на баща ми.
— Чувствувам се зле — изпъшка той, — страшно зле, тресавището се върти около мен, бръмченето на тези отвратителни мухи ме влудява. Нямаш ли вино?
Дадох му една чаша и той я изпи жадно.
— Сам ще си бъдете виновен — рекох, — ако продължавате така. Блатото има лоша слава — При тези думи поклатих зловещо глава.
— Подай ми кирката — заповяда той. Къде са заровени скъпоценностите?
Казах му горе-долу и сред убийствената жега, задухата и полумрака на джунглата той заработи с кирката, размахвайки я над главата си с енергичността на здрав човек. Отначало го обля обилна пот, от която лицето му лъсна, а хищните насекоми се полепиха нагъсто по него.
— Не бива да се потите на такова място! — възкликнах. — О, господарю, как може да постъпвате така неблагоразумно? Треската се просмуква през отворените пори.
— Какво целиш с това? — кресна той, като се спря със забита в земята кирка. — Да не искаш да ме подлудиш? Мислиш ли, че не разбирам на каква опасност се излагам?
— Това именно е целта и желанието ми — да побързате — отговорих. И тогава, пренасяйки се мислено на смъртното ложе на баща си, взех да повтарям без връзка, почти шепнешком, една и съща дума: — Бързо, бързо, бързо.
Изведнъж за мое учудване търсачът на съкровището се вслуша в тази дума и продължавайки да размахва кирката, но вече неуверено, и като се олюляваше, заповтаря на себе си като припев: „Бързо, бързо, бързо“. А след това — пак: „Нямаме време за губене, блатото има лоша слава, лоша слава“, и после отново: „Бързо, бързо, бързо“ — с ужасяваща машиналност, забързано, но някак морно, като болен, който се мята на възглавницата. Потта бе изчезнала, сега беше сух, но виждах все тази тъмнокеремидена червенина. След малко кирката му изрови торбичката със скъпоценностите, но той не я забеляза, а продължаваше да копае.
— Господарю — рекох, — ето съкровището. Като че ли се пробуди от сън.
— Къде? — извика, а после, като го видя пред очите си, добави: — Как е възможно? Трябва да съм побъркан. Момиче — кресна той внезапно със същия писклив глас, който бях забелязала и преди, — какво става? Прокълнато ли е това тресавище?
— То е гроб — отвърнах аз. — Няма да се измъкнете жив, а колкото до мен, животът ми е в ръцете божии.
Господарят ми се строполи на земята като ударен, но дали в резултат от думите ми, или от внезапен пристъп на болестта — не мога да кажа. След малко вдигна глава.
— Ти ме доведе тук, за да умра — каза той; — с риск за собствения си живот ме обрече на смърт. Защо?
— За да спася честта си — отговорих. — Не забравяйте, че ви предупредих. Не съм виновна аз, погуби ви алчността по тези камъчета. Той извади револвера си и ми го подаде.
— Виждаш ли — рече, — можех отдавна да те убия. Но както казваш, аз умирам, нищо не е в състояние да ме спаси, а имам да изкупвам толкова много грехове. О, боже мой, боже мой — възкликна той, взирайки се в лицето ми с любопитен, учуден и жален поглед, като несхватливо дете в училище, — ако има страшен съд на оня свят, колко грехове ми тежат на душата!
Накрая аз се разплаках, запълзях в нозете му, зацелувах ръцете му, умолявах го да ми прости, пъхнах пистолета обратно в ръката му и замолих да отмъсти за смъртта си, защото дори и да можех с цената на живота си да откупя неговия, пак оставах длъжница. Но той, горкият, искаше да ме накара още по-горчиво да съжалявам за постъпката си.
— Нямам какво да ти прощавам — рече. — О, боже, как сглупих на стари години! Честна дума, въобразих си, че ме харесваш.
В същия миг му се зави свят, започна страшно да се олюлява, вкопчи се за мен като дете и зовеше по име някаква жена. Скоро тези гърчове, които гледах задавена от сълзи, отслабнаха и замряха и пак дойде на себе си.
— Трябва да напиша завещанието си — каза той. — Извади бележника ми.
Когато изпълних желанието му, задраска бързо с молив на една страница.
— Нека моят син да не узнае — каза умиращият. — Кръвожадно куче е той, моят син Филип, нека да не узнае как си ме наказала. — После изведнъж извика: — О, господи, аз съм сляп — и притисна с длани очите си, после пак зашепна, пъшкайки: — Не ме оставяй на раците!