Заклех се, че ще му бъда вярна, докато сърцето му бие, и удържах на обещанието си. Седнах да бдя над него, както бдях над баща си, но с колко по-други, по-ужасни мисли! През целия тоя дълъг следобед силите му все повече западаха. И през всичкото това време водех непосилна борба да го предпазя от пълчищата мравки и ятата комари — пленница на собственото си престъпление. Щом се смрачи, бръмченето на насекомите под тъмните сводове на тресавището тутакси се засили, а още не бях уверена издъхнал ли е. Най-после плътта на ръката му, която продължавах да държа, охладня между пръстите ми и разбрах, че съм свободна.
Взех бележника и револвера му, защото бях решила по-скоро да умра, отколкото да ме уловят, и като се натоварих още с кошницата и торбичката скъпоценности, поех на север. В този нощен час тресавището беше изпълнено с непрестанен шум, предизвикван от всевъзможни животни и насекоми, все опасни за живота. Ала вървях сред този хаос от звуци като с вързани очи и не виждах нищо. Хлъзгавата земя се огъваше под нозете ми и жвакаше противно, сякаш тъпчех жаби, от досега на плътната стена от листа, която ми беше единственият пътеводител, потръпвах сякаш от допир на змии, тъмнината затрудняваше като запушалка дишането ми, откровено казано, никога не съм изпитвала такъв ужасен страх, както през този нощен поход, и никога не съм чувствувала такава радост, както в момента, когато усетих, че пътеката започва да се изкачва, да става по-устойчива под краката ми и видях, макар и все още далеч пред мен, сребристата светлина на луната.
След малко прекосих границата на джунглата и тръгнах сред благородни величествени лесове, чисти скали, чист, сух прах, сред ароматния дъх на планински цветя, цял ден огрени от слънце, сред омайната тишина на нощта. Благодарение на негърската си кръв минах невредима зловонното и опасно мочурище, по някакво чудо се бях спасила от пълзящите и жилещи гадини, от които гъмжеше там; сега ми предстоеше по-леката част от пътя — да пресека острова, да стигна залива и да бъда приета на английската яхта. Нощем беше невъзможно да налучкам посочения от баща ми път и тъкмо се мъчех да се ориентирам и в невежеството си напразно се вглеждах в разположението на звездите, когато някъде отдалеч до ушите ми стигнаха човешки гласове, които пееха в бързо темпо.
Не знаех къде се намирам, ала поех по посока на тези гласове и след като вървях четвърт час, стигнах незабелязано края на една открита горска поляна. Тя беше ярко осветена от луната и от пламъците на огън. В средата се издигаше малка, ниска и груба постройка, над която стърчеше кръст — спомних си, бях чувала, че това е параклис, отдавна осквернен от устройваните тук обреди на вудуистите. Точно до стъпалата на входа някаква черна грамада непрекъснато се движеше и поклащаше насам-натам като жива, ала безмълвна маса; скоро разбрах, че това е купчина петли, зайци, кучета и други птици и животни, които продължаваха да се дърпат безпомощно, вързани и нахвърляни жестоко едно върху друго. Около огъня и параклиса бяха коленичили в кръг африканци, мъже и жени. Те ту вдигаха полустиснати длани към небето в някакъв странен страстно-умолителен жест, ту навеждаха глави и просваха ръце на земята пред себе си. Докато целият кръг изпълняваше многократно това двойно упражнение, главите непрекъснато се повдигаха и снишаваха като морски вълни, а бързото песнопение продължаваше сякаш в такт с тези движения. Стоях като омагьосана, съзнавайки, че животът ми виси на косъм, че съм попаднала на вудуистки обред.
Изведнъж вратата на параклиса се отвори и оттам излезе висок негър, съвсем гол, с жертвен нож в ръка. Последва го още по-странно и потресаващо видение — мадам Мендисабал, също гола, която държеше в ръце на височината на лицето си отворена плетена кошница. Тя беше пълна с извиващи се змии, които, докато жената стоеше с вдигнатата кошница, се провираха през върбовите пръчки и се увиваха около ръцете й. При тази гледка тълпата като че ли изведнъж още повече се разпали, пеенето стана по-пронизително, по-нестройно по темпо и акцент. После високият негър, който стоеше неподвижен и усмихнат под светлината на луната и огъня, даде знак, пеенето замря и започна втората част на това варварско и кърваво празненство. Тук-там от човешкия кръг някой мъж или жена притичваше до средата, навеждаше се пред жрицата и нейните змии, вдигаше по същия начин ръка и като произнасяше различни заклинания, изричаше гласно най-пъклените желания на сърцето си. Обикновено пожелаваха смърт или болест — смърт или заболяване на врагове или съперници; други призоваваха тези бедствия да сполетят най-близки техни роднини, а един, към когото, трябва да призная, и аз не съм бивала по-милостива, ги стоварваше върху моята глава. При всяка клетва високият негър, все тъй с усмивка, вземаше някоя птица или животно от движещата се купчина от лявата му страна, заколваше го с ножа и захвърляше тялото на земята. Най-после като че ли дойде редът на върховната жрица. Тя сложи кошницата на стъпалата, застана в центъра на кръга, търколи се в прахта пред влечугите и продължавайки все тъй да се търкаля, извиси глас така, че звучеше едновременно като реч и песен, и то с такава силна, безумна възбуда, че ужас смрази кръвта ми.