— О, сила, чието име не смеем да произнесем — подзе тя, — о, сила, нито добра, нито зла, а някъде под двете, по-могъща от доброто, по-велика от злото — цял живот съм те боготворяла и съм ти служила. Кой проливаше кръв на твоя олтар? Чий глас е пресипнал от песни в твоя възхвала? Чии нозе са преждевременно изнемощели да скачат на твоите празненства? Кой уби детето в утробата си? Аз — провикна се тя, — аз, Метамнбогу! Аз изричам истинското си име. Разкъсвам булото. Желанията ми ще се изпълнят, иначе ще умра. Чуй ме, тиньо на дълбокото тресавище, злокобна гръмотевице, отрово на змийската жлъчка — чуй ме или ме убий! Желая две неща, о, безплътна, о, ужас на пустотата — две неща, иначе ще умра! Кръвта на моя белолик съпруг, о, дай ми я! Той е враг на вуду, дай ми неговата кръв! И още нещо, о, гонителю на слепите ветрове, о, създателю сред развалините на смъртта, о, корен на живота, корен на гнилотата! Аз остарявам, погрознявам, знаят каква съм и ме гонят, за да ми отнемат живота, затова нека твоята слугиня се избави от това грохнало тяло, нека твоята главна жрица се върне пак в разцвета на младостта си, да стане отново девойка, желана като някога от всички мъже! Нима, о, господарю и повелителю, когато искам тук чудо, каквото не е ставало, откакто сме откъснати от някогашното отечество, нима не подготвих жертвата, за която душата ти жадува — яре без рога?
Докато произнасяше тези думи, по кръга от поклонници премина радостен шепот, който ту се надигаше, ту заглъхваше, ту пак се надигаше и най-после премина в екстаз, когато високият негър, който за миг се бе пъхнал в параклиса, се появи отново на вратата, носейки на ръце тялото на робинята Кора. Не зная дали видях какво стана след това. Когато съзнанието ми наново се проясни, Кора беше сложена на стъпалата пред змиите, негърът с ножа се бе надвесил над нея, ножът се вдигна и в тоя момент изпищях от неописуем ужас, умолявайки в името божие да спрат.
Над тълпата канибали се възцари тишина. Още миг и щяха да се отърсят от вцепенението, а тогава щях неминуемо да загина. Но провидението бе решило да ме спаси. Тези изверги още мълчаха, когато сред тихата нощ се надигна рев, по-силен от воя на европейска буря, по-бърз от крилатия източен вятър. Черен мрак забули всичко наоколо — мрак, пронизван отвред от лъкатушни и ослепителни светкавици. Почти в същия миг, с един скок, който сякаш погълна света, ядрото на урагана стигна поляната. Чух страшен трясък и съзнанието ми угасна.
Когато се свестих, беше ден. Бях жива и здрава, дърветата около мен не бяха загубили нито вейка и първоначално помислих, че ураганът е бил просто съновидение. Ала нищо подобно, защото щом се огледах, видях, че едва съм се спасила от унищожение. През гората, която покриваше хълмове и долове, бурята бе разорала огромна разрушителна бразда. Дърветата от двете страни се поклащаха невредими от утринния ветрец, ала по правия път на урагана не бе останало нищо. Всичко в тази ивица — дърво, човек или животно, оскверненият параклис и поклонниците-вудуисти — бе повалено и унищожено в този кратък гневен изблик на въздушните стихии. Всичко останало само на един-два ярда (Мярка за дължина — 91,4 см. — Б. пр.) от пътя му — скромно цвете, високо дърво и клетото безпомощно момиче, което в момента бе коленичило да поблагодари на небето — се събуди невредимо сред кристалната чистота и безметежност на новия ден.
Човек не можеше да се движи по пътя на урагана, такъв хаос от изпочупени мощни дървета бе натрупал той в мимолетната си ярост. Но въпреки всичко го прекосих — с толкова труд и търпение, с толкова чести и опасни подхлъзвания и падания, че когато стигнах другата страна, не бяха ми останали вече нито физически, нито душевни сили. Там седнах за малко да се съвзема и докато похапвах (колко много дължах на божията милост!) погледът ми, подскачайки тук-там между високите дървета от двете страни, се спря на един дънер с маркировка. Да, ръката на провидението ме бе напътила — пред мен се намираше пътеката, по която трябваше да вървя. С колко олекнало сърце поех напред и с каква радостна стъпка крачех през възвишенията на острова!