Наближаваше пладне, когато, изподрана и изнурена, стигнах върха на една стръмна скала и видях под себе си морето. Прибоят, разбунен от снощния ураган, блъскаше брега открай докрай с особена ярост, поръбвайки го със снежнобяла пяна. Точно под нозете си съзрях заливче, разположено между отвесни, увенчани с палми скали. Точно пред него върху вълните се полюшваше кораб с такива стройни мачти, така ярко боядисан, толкова изящно и прецизно изпипан във всяко отношение, че плени сърцето ми. От върха на мачтата му се развяваше английското знаме, а от височината, на която стоях, от време на време, когато го поклащаше водата, виждах снежнобялата дървена обшивка и отблясъците на слънцето от месинговите части на палубната мобилировка. Значи този беше корабът, който щеше да ме приюти, и от всички трудности ми оставаше само една — да се кача на борда му.
След половин час най-после се измъкнах от гъстия лес на края на скалистото заливче, между чиито челюсти се вмъкваха сини вълни, мятаха се и се разбиваха в брега му с оглушителен грохот. Един горист нос закриваше яхтата и бях изминала известно разстояние покрай брега сред наглед девствена самота, когато забелязах една лодка, прикътана в естествено пристанище, където спокойно се поклащаше върху вълните, но без жива душа в нея. Потърсих с очи лодкарите и след малко, точно в началото на гората, съзрях червената жарава на огън и спящи моряци, проснати в различни пози около него. Приближих се до тях, повечето бяха чернокожи, само неколцина — бели, ала всички облечени с очебийната спретнатост на моряци от яхта, а по фуражката с козирка и лъскавите копчета на единия правилно познах, че е от командния състав. Затова него именно докоснах по рамото. Той скочи, с рязкото си движение събуди и останалите, и всички се вторачиха изумено в мене.
— Какво искаш? — попита офицерът.
— Да се кача на яхтата — отговорих. Тези думи явно смаяха всички, а офицерът малко строго ме попита коя съм. Бях решила до срещата със сър Джордж да крия името си и сега първото име, което ми дойде на устата, беше това на сеньора Мендисабал. Щом го произнесох, сякаш гръм удари малката група моряци — негрите ме гледаха вторачено, с неописуема жадност, белите — с нещо като уплаха и учудване едновременно, и моментално някакъв зъл дух ме подтикна да до бавя: „Пък ако не сте чували това име, наричайте ме Метамнбогу.“
Думите ми подействуваха с магическа сиЛа. Негрите разпериха нагоре ръце досущ като вудуистите около лагерния огън предната нощ; първо един, а после друг се завтече към мен, коленичи и целуна крайчеца на скъсаната ми рокля, а когато белият офицер почна да ругае и да им крещи:
„Да не сте полудели!“, един от цветнокожите моряци го улови за раменете, дръпна го настрана, така че никой да не ги чува, след което с причудливи мимики и жестове оживено му заобяснява нещо. Офицерът явно се съпротивляваше ожесточено, кикотеше се високо, видях го как маха с ръце в знак на несъгласие и протест, но накрая — дали убеден, или просто безсилен да се противи повече — отстъпи, приближи се много почтително до мен, но все пак някак подсмихвайки се под мустак, и като докосна фуражката си, рече:
— Милейди, ако действително сте тая, за която се представяте, корабът е готов да ви приеме.
На борда на „Немороза“ (така се казваше яхтата) ме посрещнаха по същия странен начин. Едва наближихме този голям и изящен кораб, който се полюшваше чак до планшира във водата и покриваше синьото море със снежнобяла пяна, и над фалшбордите се подаде цяла върволица глави на моряци — чернокожи, бели и жълти, и започнаха да си подвикват с малцината, които караха лодката, нещо на някакъв lingua franca (Лингва франка (лат.) — буквално: език на франките; в преносен смисъл — говорим език, обикновено хибриден, употребяван за ограничено общуване между народи с взаимно неразбираеми езици. — Б. пр.) неразбираем за мен. Очите на всички бяха устремени към пътничката и отново видях как негрите вдигаха ръце към небето, но този път някак със страстен унес и екстаз.
В началото на мостика ме посрещна друг офицер, човек с благородна осанка и гъсти руси бакенбарди, към когото се обърнах с молба да се срещна със сър Джордж.
— Но това не е… — извика той и се спря.
— Зная — отвърна другият офицер, който ме бе докарал от брега. — Но какво да правим, дявол да го вземе? Виж тия негри!
Проследих с очи посоката на ръката му и щом погледът ми се спреше на някой от клетите невежи африканци, той тутакси се навеждаше с дълбок поклон и вдигаше ръце във въздуха, сякаш пред него се намираше някакво полубожество. Очевидно офицерът с бакенбардите моментално се убеди, че подчиненият му е прав, защото сега се обърна към мен с явно уважение.