— Сър Джордж, милейди, е на острова, към който с позволението на ваше благородие веднага ще отплавам — каза той. — Каютите са готови. Стюарде, заведи лейди Гревил долу.
Така под това ново име и толкова слисана, че не можех да мисля, нито да говоря, бях въведена в една просторна и прохладна каюта, по чиито стени бяха накачени оръжия, а по края им наредени дивани. Стюардът ме попита какво ще пожелая, но тъй като в това време бях толкова уморена, смаяна и объркана, имах сили само да му махна с ръка да ме остави сама и се тръшнах на куп възглавници. Скоро по движението на кораба познах, че сме на път, ала мислите ми не само не се избистриха, но и ставаха още по-разсеяни и объркани, в тях започнаха да се примесват кошмарни съновидения, накрая неусетно потънах в дълбок сън.
Когато се събудих, денят и нощта бяха минали и беше пак утро. Светът, който видях, щом отворих отново очи, някак особено се полюшваше нагоре-надолу, скъпоценностите в торбичката, сложена до мен, непрестанно звънтяха, стенният часовник и барометърът се поклащаха като махала, а над главата ми моряците работеха в такт със своята песен, по палубата стържеха и трополяха намотани на кълбо въжета. Ала мина доста време, докато съобразя, че съм на море, докато си спомня едно след друго трагичните, загадъчни и необясними събития, които ме бяха довели тук.
Тогава пъхнах скъпоценностите — с учудване забелязах, че те не са побутнати — в деколтето на роклята си и като видях на една близка маса сребърно звънче, го разклатих силно. Моментално се яви стюардът, помолих го да ми донесе закуска, той се залови да подрежда масата, като от време на време ме попоглеждаше със смущаващо, дръзко любопитство. За да превъзмогна стеснението си, запитах, стараейки се да се показвам колкото мога по-спокойна, редно ли е яхтите да имат толкова многоброен екипаж?
— Мадам — отговори той, — не знам коя сте, нито каква неразумна прищявка ви е накарала да си присвоите чуждо име и да се обречете на такава страшна участ. Предупреждавам ви най-чистосърдечно. Щом пристигнете на острова…
В този момент го прекъсна офицерът с бакенбардите, който се бе промъкнал неусетно отзад и сложи ръка на рамото му. Внезапната бледост, смъртният, мъчителен страх, отпечатани на лицето на стюарда, бяха красноречива добавка към думите му.
— Паркър! — произнесе офицерът и посочи вратата.
— Слушам, мистър Кентиш — отвърна стюардът. — За бога, мистър Кентиш! — И изчезна от каютата с пребеляло лице.
Тогава офицерът ми даде знак да седна, започна да ми сервира закуската и също седна да похапне.
— Ще напълня чашата на ваша светлост — каза и ми подаде стакан с чист ром.
— Сър — извиках, — нима мислите, че ще изпия това? Той се засмя от все сърце и рече:
— Ваша светлост толкова се е променила, че не зная вече какво да очаквам.
Веднага след това в каютата влезе един бял моряк, козирува на мистър Кентиш и на мен и уведоми офицера, че се вижда платноход, който ще мине съвсем близо до нас, и че мистър Харланд не може да разпознае знамето му.
— И то толкова близо до острова? — попита мистър Кентиш.
— Точно това казва и мистър Харланд, сър — отвърна морякът, като се поклони неловко.
— Според мен по-добре да не ги закачаме — каза мистър Кентиш. — Предайте поздрав на мистър Харланд от мен. Ако се окаже бърз кораб, вдигнете американското знаме, ако ли пък е някаква таратайка, лесно ще можем да я изпреварим и да развеем черното. То служи винаги за знак на неучтивост по море, тъй че можем да не обърнем внимание на сигнала им за помощ, без да направим впечатление.
Когато морякът излезе на палубата, аз се извърнах учудена към офицера.
— Мистър Кентиш, ако това е действителното ви име — рекох, — как не ви е срам от вашето знаме?
— Ваша светлост сигурно има предвид Веселия Роджър? (Така се нарича на моряшки жаргон пиратското знаме. — Б. пр.) — запита той с мрачна сериозност и веднага прихна да се смее. — Ще прощавате — додаде офицерът, — ала за пръв път виждам ваша светлост разсърдена.
Но колкото и да го молех, не можах да го накарам да ми обясни тази загадка, само заобикаляше въпроса с мазни, банални думи.
Докато разговаряхме така, „Немороза“ постепенно престана да се клатушка толкова силно, забави ход и скоро след това котвата бавно се гмурна в морето. Кентиш веднага стана, подаде ми ръка и ме изведе на палубата. Оттам видях, че сме спрели на рейд между многобройни ниски и скалисти островчета, над които се рееше гъст облак морски птици. Точно пред нас се намираше едно по-голямо островче със зелени дървета и няколко ниски постройки, до които се стигаше по пристан в твърде разнебитено състояние, а малко по-навътре от нас, до брега беше закотвен по-малък кораб.