Едва сварих да се огледам и спуснаха лодка. Качиха ме на нея, Кентиш седна до мен и се понесохме бързо към пристана. Тълпа въоръжени безделници със зверски физиономии — черни и бели, следеше слизането ни на брега, между негрите отново се разнесе мълва и пак ме посрещнаха с поклони и с вдигнати нагоре ръце. Като гледах външността на тези хора и това опасано от морето място, където нямаше закон, смелостта започна постепенно да ме напуща и като се вкопчих за ръката на мистър Кентиш, замолих да ми обясни какво значи всичко това.
— О, мадам, — отвърна той, — та вие знаете.
И като ме прекара бързо през тълпата, която продължаваше да върви по петите ни на значително разстояние и към която от време на време попоглеждаше, струва ми се, с боязън, ме заведе до една ниска къщурка, усамотена в задръстен от какво ли не двор, отвори вратата и ме покани да вляза.
— Но защо? — учудих се. — Аз искам да се срещна със сър Джордж.
— Мадам — отвърна мистър Кентиш, поглеждайки ме изведнъж мрачно като буреносен облак, — ще ви кажа откровено — аз не зная нито коя сте, нито каква сте, зная само, че не сте особата, чието име си присвоявате. Но каквато и да сте — шпионка, привидение, дяволица или безразсъдна шегобийка, ако не влезете незабавно в тази къща, зле ще си изпатите.
Ала докато говореше, погледна неспокойно назад към навалицата от чернокожи, която вървеше подире ни.
Не чаках втора заплаха, с разтуптяно сърце се подчиних веднага и в следващия миг вратата се заключи отвън и ключът бе издърпан. Вътре помещението беше продълговато, с нисък таван и без никаква мобилировка, ала натъпкано почти от единия до другия край със захарна тръстика, варели с катран, вехти насмолени въжета и други неуместни, силно възпламеними предмети и не стига, че вратата беше заключена, но и единственият прозорец имаше желязна решетка.
В този момент бях толкова объркана и уплашена, че бих дала години от живота си, само и само да бъда пак робиня на мистър Колдър. Продължавах да стоя права със сключени ръце, жива картина на отчаянието, като ту оглеждах вехториите из стаята около мен, ту вдигах очи към небето, когато отвън, през прозоречната решетка се показа лицето на един много чер негър, който ми даде властно знак да се приближа. Подчиних се, а той моментално се обърна към мен с дълга и пламенна реч на някакъв непознат, дивашки език.
— Уверявам те, не разбирам нито сричка — извиках аз, като се улових за челото.
— Така ли? — каза той на испански. — Велики, велики са силите на вуду! Даже съзнанието й се е променило! Но, о, върховна жрице, защо позволи да те затворят в тази клетка? Защо не повика веднага робите си да те защитят? Не виждаш ли, че всичко е подготвено, за да те убият? Само от една искра тази паянтова къща ще пламне и уви, коя ще бъде тогава върховна жрица? Каква ще бъде ползата от твоите чудни дарби?
— Боже мой! — възкликнах. — Нима не мога да се срещна със сър Джордж? Аз трябва, трябва да говоря с него. О, заведи ме при сър Джордж! — Ужасът ми надделя над смелостта, паднах на колене и отправих молитва към всички светии.
— Господи! — извика негърът. — Ето, идват! — И мигновено черната му глава се отдръпна от прозореца.
— Никога в живота си не съм чувал такава глупост — възкликна нечий глас.
— Да, така мислим всички, сър Джордж — отговори гласът на мистър Кентиш. — Но поставете се на наше място. Негрите ни превъзхождаха кажи-речи две към едно. И ще ме извините, сър, но като се знае какво са си втълпили, честна дума, всички имаме голям късмет, че се случи такава грешка.
— Не става дума за късмет, сър — възрази сър Джордж. — Става дума за моите разпореждания и трябва да ви заявя, Кентиш, че или Харланд, или вас, или Паркър, или, дявол да ви вземе и тримата! — ще ви обеся за тази работа. Така мисля аз. Дайте ми ключа и се омитайте.
Веднага след това ключът се превъртя в ключалката и на прага се показа един джентълмен между четиридесет и петдесет години с много добродушно лице и снажна, красива фигура.
— Уважаема млада лейди — каза той, — коя сте, дявол да го вземе? С няколко думи му разправих цялата си история. Отначало ме слушаше с учудване, което едва ли можете да си представите, ала когато стигнах до гибелта на сеньора Мендисабал от смерча, просто подскочи от мястото си.
— Мило дете — извика той, като ме прегърна, — прости на човека, който би могъл да ти бъде баща! Това е най-приятната вест, която съм чувал, откакто съм се родил, защото тази вещица-мулатка беше моя жена. И приседна на един варел с катран, сякаш не можеше да се държи на краката си от радост. — О, боже — каза англичанинът, — това ще ме накара да повярвам в провидението. А с какво мога да бъда полезен на вас? — добави той.