— Охо! — възкликна той. — Лошо, много лошо, мис Валдевиа. Не ме послушахте, като ви казвах да не пращате оня бележник на сина на тоя Колдър.
— Сър Джордж — отвърнах, — дългът ми го изискваше.
— Във всеки случай солено ще ви излезе това — рече той — и за голямо съжаление и аз съм „вътре“. Този тип Колдър иска да бъдете предадена на съдебните органи.
— Но — възразих — нали всяка робиня е извън всякаква опасност в Англия.
— Така е, дявол да го вземе! — отвърна баронът. — Но той не повдига въпрос за робиня, мис Валдевиа, а за крадла. Тихомълком е унищожил завещанието и сега ви обвинява, че сте откраднали от фалиралата фирма на баща му скъпоценности на стойност сто хиляди лири стерлинги.
Това гнусно обвинение така ме възмути и разтревожи, че добродушният баронет побърза да ме успокои.
— Не се отчайвайте — рече той. — Разбира се, аз вдигам ръце от вас. Човек с моето положение — баронет, от стара фамилия и тъй нататък — трябва да внимава с какви хора има вземане-даване. Но, позволете ми да ви заявя, аз съм много добродушен старец, когато ме слушат, и ще направя всичко възможно да възстановите правата си. Ще ви заема малко от наличните си средства, ще ви дам адреса на един отличен адвокат в Лондон и ще се постарая някак да ви сваля на брега незабелязано.
Той удържа на думата си. Четири дни по-късно „Немороза“ под прикритието на тъмната нощ се промъкна в едно заливче край английския бряг и лодка с увити в брезент гребла ме свали на сушата, на хвърлей камък от най-близката железопътна гара. Водейки се по напътствията на сър Джордж, по обиколен път стигнах дотам, намерих на перона пейка и седнах, загърната в мъжки кожен балтон, да чакам настъпването на деня. Беше още тъмно, когато зад един от прозорците на гаровата сграда някой драсна кибрит и преди изтокът да запламти с топлите багри на зората, от вратата излезе с фенер в ръка прислужник от спален вагон и се озова лице срещу лице с нещастната Тереса. Той оглеждаше навред — в сивкавия здрач на зората заливчето изглеждаше пусто, а яхтата отдавна бе изчезнала.
— Коя сте вие? — извика прислужникът.
— Пътничка — казах аз.
— А отде идвате? — запита.
— Заминавам с първия влак за Лондон — отвърнах. Ето тъй, като призрак или някакво ново създание, Тереса бе стоварена с торбичката скъпоценности на бреговете на Англия и така, тихомълком, без минало и име, зае мястото си между милионите жители на тази нова за нея страна.
Оттогава живея на разноски на моя адвокат, спотайвам се в тихи квартири, следена от шпионите на Куба, и не зная кой час може да загубя свободата и честта си.
КАФЯВИЯТ САНДЪК (Край)
Този разказ веднага подействува на Хари Дезбъра с убедителната си сила. По-рано прекрасната кубинка му се бе виждала н ай-очарователната жена, сега тя бе станала за него най-романтичната, най-невинната и най-нещастната представителка на своя пол. Нямаше думи да изкаже чувствата си — съжалението, възхищението, завистта, че още толкова млада бе имала такъв бурен, изпълнен с приключения живот.
— О, мадам! — подзе той, но като не намери подходящи думи, с които да съпроводи това възклицание, улови ръката й и я стисна. — Можете да се осланяте на мен — додаде Хари със свенлива пламенност, а когато се измъкна, без сам да знае как, от стаята и от обкръжението на тази блестяща чародейка, се озова навън в някаква чужда за него обстановка, загледан учудено в баналните къщи и баналните минувачи като ангел, паднал от небето. На излизане тя му се бе усмихнала, и то с каква многозначителна, колко красива усмивка! — Този спомен още тлееше в сърцето му и когато влезе в един ресторант, където свиреше музика, флейти съпровождаха яденето му като в някакъв рай. Струнните инструменти сякаш свиреха мелодията на тази прощална усмивка, като я парафразираха и изглаждаха според вкуса му, и за пръв път в еднообразния си и донякъде скучен живот почувствува, че има усет към музиката.
И на следващия ден, и на по-следващия мислите му се огласяха все от тези прекрасни звуци. Ту я виждаше и тя се отнасяше внимателно към него, ту изобщо не я виждаше, а друг път, когато я видеше, тя го отбягваше. От стъпките й по стълбата изпадаше в захлас, книгите, които търсеше и четеше, бяха все книги за Куба, говорещи му косвено за нея, дори веднъж в гостната на хазайката завари някаква жена, която разправи точно за такъв ураган и до най-малката подробност потвърди достоверността на нейния разказ. Скоро започна да изпада в онова приятно настроение на млад влюбен, когато любещият се упреква за своята самонадеяност. Как можеше той, невзрачният, обикновеният безработен, човек без никакви преживявания, поквареният, лъжовният да желае такова същество, сътворено от огън и въздух, осветено и украсено от такъв неповторим живот? Какво да направи, за да бъде по-достоен за нея? С каква благородна постъпка да насочи вниманието на тези очи към земно същество като него?