Отсрещната стая — защото всеки етаж на хотела имаше по три стаи — беше заета от някакъв стар лекар-англичанин със съмнителна репутация. Д-р Ноуъл (така се казваше той) бил принуден да напусне Лондон, където имал голяма и все по-увеличаваща се клиентела; намекваха, че полицията била виновна за тази смяна на местожителството. Така или иначе той, някога човек с високо обществено положение, сега живееше в Латинския квартал много скромно и усамотено и прекарваше голяма част от времето си в научни занимания. Мистър Скъдамор се запозна с него и от време на време двамата обядваха скромно в един ресторант срещу хотела.
Сайлъс К. Скъдамор имаше някои малки, не особено сериозни пороци, и дори деликатността не го спираше да им се отдава в твърде неприлични форми. Най-голямата му слабост беше любопитството. Той бе клюкар по рождение, затова животът и особено неизвестните му страни го интересуваха до пристрастяване. Разпитваше настойчиво, неуморно, при което стигаше до натрапчивост и нескромност; ако например го пратеха да занесе писмо на пощата, забелязваха, че го претегля в ръка, обръща го насам-нататък и внимателно изучава адреса му, а когато откри пролука в стената между стаята си и тази на мадам Зефирин, вместо да я запълни, уголеми и разшири отвора и взе да го използува като шпионка, за да следи своята съседка.
Колкото повече се мъчеше да утоли любопитството си, толкова повече растеше то, и един ден в края на март поразшири пролуката дотолкова, че да вижда още едно кътче от стаята. Ала вечерта, когато както обикновено се залови да следи и най-малкото движение на мадам Зефирин, с учудване забеляза, че отворът е затулен от другата страна по някакъв странен начин, а още повече се смая, когато преградата изведнъж се махна и до ушите му стигна хихикане. Олющената мазилка изглежда бе издала тайната на неговата шпионка, и съседката му се отплащаше за любезността със същото. Мистър Скъдамор се ядоса страшно много, той прокле безпощадно мадам Зефирин, упрекна дори себе си, но когато на другия ден разбра, че тя не е взела никакви мерки да го лиши от любимото му развлечение, продължи да се възползува от нехайството й, за да утолява празното си любопитство.
Същия ден у мадам Зефирин се задържа доста някакъв гост — висок, тромав мъж над петдесетте, когото Сайлъс не бе виждал дотогава. Костюмът му от туид и цветната риза, както и рунтавите бакенбарди показваха, че е англичанин, а мътно-сивите му очи накараха Сайлъс да потръпне. През целия разговор, който се водеше шепнешком, непознатият непрекъснато кривеше уста. Няколко пъти на пришълеца от Нова Англия се стори, като че с жестове сочеха неговата квартира, но макар и да напрягаше цялото си внимание, можа да долови ясно само следната забележка, изказана от англичанина малко по-високо, сякаш в отговор на някакво възражение или несъгласие:
— Проучих най-подробно вкусовете му и ти повтарям, че ти си единствената жена, на която мога да разчитам.
В отговор на това мадам Зефирин въздъхна и с жест явно даде да се разбере, че се покорява, сякаш отстъпва пред безпрекословна повеля.
Следобед наблюдателницата бе закрита окончателно — от другата страна препречиха гардероб — и докато Сайдъс все още скърбеше за това нещастие, което приписваше на коварното внушение на англичанина, портиерката му донесе писмо с женски почерк. То беше написано на френски с не много правилен правопис, без подпис и най-насърчително канеше младия американец да се яви в единайсет часа вечерта в танцувалната зала „Бюлие“. Дълго се бориха в сърцето му любопитството и свенливостта; надделяваше ту добродетелността, ту пламенната дързост и борбата завърши с това, че много преди десет часа мистър Сайлъс К. Скъдамор, безупречно облечен, пристигна пред вратата на балния салон „Бюлие“ и плати входната такса със сатанинско злорадство, нелишено от чар.