С тия мисли се отправи към площада, от който лъхаше някаква провинциална интимност. Като момък с добро сърце си бе създал между скромните му обитатели кръг от познати — полудивите котки и посетителите, които висяха под прозорците на детската болница. Разхождайки се там, Хари си мислеше колко ниско стои със своите недостатъци и колко възвисена е тя с несравнимото си съвършенство; ту слизаше на земята да каже ласкава дума на братчето на някое болно дете, ту с дълбока въздишка потъваше в спомена за най-прекрасната от жените, слънцето на неговия живот.
Какво да прави? Бе забелязал, че Тереса има навика да излиза от къщи към обед, можеше да се случи така, че някой кубински агент да я издебне, а тогава присъствието на приятел щеше да наклони везните в нейна полза, тъй че защо да не тръгне подире й? Да предложи да я придружава би било натрапничество, да върви открито по петите й — явна наглост; виждаше, че не му остава нищо друго, освен да се примири с някаква по-безшумна роля, която, макар и да му беше в някои отношения противна, несъмнено би могъл да изпълнява с умението на детектив.
На другия ден се залови да приведе плана си в действие. Обаче на ъгъла на Тотенъм Корт Роуд сеньоритата изведнъж се обърна и се озова лице срещу лице с него, а на лицето й беше изписано явно задоволство и смайване.
— Ах, сеньор, какъв късмет имам понякога! — възкликна тя. — Тъкмо търсех човек да предаде нещо — и с най-сладка усмивка го прати на някакъв адрес в източния край на Лондон, който не можа да намери. Това беше горчив хап за странствуващия рицар, но когато вечерта се прибра капнал от безполезно лутане и отчаян от неуспеха си, дамата го посрещна дружелюбно и весело, успокоявайки го, че няма нищо лошо, тъй като отдавна се е отказала от поръчката.
На следващия ден Хари поднови усилията си, сияещ от благородни пориви и смелост, решен да защити Тереса с цената на живота си. Но го чакаше горчиво разочарование. В тясната и тиха Хенуей стрийт тя внезапно се обърна и му заговори с такъв тон и с такъв пламък в очите, каквито младежът нито бе чувал, нито бе виждал дотогава.
— Нима ме следите, сеньор? — кресна тя. — Така ли трябва да се държи един английски джентълмен?
Хари се заплете в най-унизителни извинения и молби за прошка, закле се да не постъпва повече така и накрая дамата го остави с тъжно наведена глава и натежало сърце. Не можеше повече да продължава така, той се отказа от този начин да бъде полезен на дамата си и започна пак да се върти около площада или да стои на терасата, преливащ от угризения и любов, възхитителен и смешен едновременно, достоен за презрението и завистта на по-старите мъже. През тези безплодни часове, докато чакаше да го озари щастието да зърне своята любима, естествено имаше възможност да наблюдава поведението и външността на хората, които влизаха и излизаха от къщата. Един-единствен човек навестяваше от време на време младата дама — доста висок мъж, който се отличаваше само с не твърде подхождащата му къса брадичка на американски църковен настоятел. Нещо във външността му дразнеше Хари, с течение на времето това неприятно впечатление се засили, а когато накрая се престраши да запита прекрасната кубинка кой е тоя човек, отговорът й още веднъж го смая.
— Този господин — смотолеви тя, мъчейки се да се усмихне, — този господин, няма да се опитвам да крия от вас, иска ръката ми и ме преследва с най-почтителна страст. Уви, какво да му отговоря? Мога ли аз, клетата Тереса, да отхвърля или да приема такива предложения?
Хари не посмя да каже нито дума повече, прониза го страшна болка на ревност и едва имаше душевни сили да се оттегли благоприлично. Когато се усамоти в стаята си, изпадна в дълбоко отчаяние. Той страстно обожаваше сеньоритата, ала душата му страдаше не само от мисълта, че може да сключи брак с друг, но и от твърдото убеждение, че кандидатът й не е достоен за нея. На дук, епископ, генерал-победител и всеки друг, надарен с несъмнени качества, би я отстъпил с нещо като горчива радост; представяше си как върви отдалеч подир сватбената процесия, представяше си как се връща в бедната къща, лишена от своето украшение и макар да би плакал от отчаяние, чувствуваше, че може с достойнство да изтърпи този удар. Ала тук случаят му се виждаше съвсем друг. Човекът явно не беше джентълмен, държеше се някак плахо, потайно, гузно, ноктите му бяха черни, очите му — бегливи, любовта му беше може би само повод, под тази дълбока маскировка може би се криеше кубински агент! Заклевайки се да разбере основателни ли са съмненията му, на другата вечер, когато наближи часът на обичайното посещение, Хари застана на място, отдето можеше да следи трите изхода към площада.