След малко пред вратата изтрополя файтон, от него слезе човекът с брадичката, разплати се с файтонджията и Хари го видя да влиза в къщата с кафяв сандък на гръб. Половин час по-късно излезе пак, но без сандъка, и пое бързо в източна посока, а Дезбъра със същата ловкост и предпазливост, с която бе следил Тереса, тръгна по стъпките на нейния обожател. Човекът започна да се поспира тук-там, да оглежда с привиден интерес стоката на някой дребен продавач на плодове или на тютюневи изделия, на два пъти бързо се повърна обратно, а след това, сякаш изведнъж превъзмогнал моменталното си колебание, отново поемаше с решителни и енергични крачки по посока на хотел „Линкълн“. Най-после в една пуста странична уличка се извърна и заставайки пред Хари с лице, което като че ли се бе състарило и пребледняло, запита малко рязко дали не е имал удоволствието да види господина и друг път.
— Вярно, сър — отвърна Хари, който леко се сконфузи, но въпреки това се стараеше да се покаже невъзмутим. — И не отричам, че умишлено ви следях. Сигурно се сещате за причината — добави той, защото смяташе, че мислите на всички мъже непременно са насочени към Тереса.
При тези думи човекът с брадичката цял се разтрепера. Няколко секунди, въпреки усилията си, като че от страх не можеше да продума, после рязко обърна гръб и побягна презглава.
Отначало Хари бе така поразен, че дори не му минаваше през ум да го последва, а когато се съвзе и затича с всички сили подире му, можа само за миг да зърне как мъжът с брадичката се качи на някаква двуколка, която незабавно след това изчезна сред навалицата по Холборн.
Озадачен и потресен от това необикновено държане, Хари се върна в къщата на Куийн скуер и за пръв път се осмели да почука на вратата на прекрасната кубинка. Тя го покани да влезе и той я завари коленичила с някак унил вид до еДин кафяв дървен сандък.
— Сеньорита — възкликна той, — съмнявам се дали този човек е такъв, за какъвто ви се представя. Когато усети, а аз фактически му признах, че го следя, той постъпи така, както не би се държал никой почтен човек.
— Ох! — извика тя, вдигайки отчаяно ръце. — Дон Кихоте, Дон Кихоте, пак ли си щурмувал вятърните мелници? — А после, като се засмя, добави:
— Горкият! Колко ли сте го уплашили! Защото трябва да знаете, че тук има кубински агенти, които скоро може да тръгнат по следите на вашата клета Тереса. Дори този скромен писар в кантората на адвоката ми може всеки момент да стане жертва на въоръжени шпиони.
— Скромен писар, а! — възкликна Хари. — А сама ми казахте, че искал да се жени за вас!
— Мислех, че като англичанин разбирате от шеги — отвърна дамата спокойно. — Той действително е писар на моя адвокат и дойде тази вечер тук да ми съобщи потресаваща вест. Положението ми е безнадеждно, сеньор Хари. Ще ми помогнете ли?
При тези толкова дългоочаквани думи сърцето на младежа подскочи от радост и изпълнен с надежда, гордост и самолюбие, разпалени от самата мисъл, че може да й бъде полезен, дори забрави шегата на дамата.
— Иска ли питане? — възкликна той. — Само ми кажете какво мога да направя за вас.
С явно непресторено вълнение прекрасната кубинка сложи ръка върху сандъка.
— В този сандък — рече тя — са моите скъпоценности, документи и дрехи — с една дума, всичко, което все още ме свързва с Куба и с моето ужасно минало. Сега те трябва да бъдат измъкнати тайно от Англия, иначе, според мнението на адвоката ми, съм безвъзвратно загубена. Утре на пощенския параход за Ирландия доверен човек ще чака този сандък, остава да се намери кой да го пренесе до Холихед, да го качи на парахода и незабавно да се върне в града. Ще свършите ли вие тази работа? Ще трябва да заминете утре с първия влак, да спазвате точно разпорежданията ми, да не забравяте, че сте заобиколен от кубински шпиони, и без да поглеждате назад и с най-малкото движение да покажете любопитство, да оставите сандъка където трябва и веднага да слезете на брега. Ще направите ли това, за да спасите вашата приятелка?
— Не ми е съвсем ясно… — подхвана Хари.