— Ина мен също — прекъсна го кубинката. — Ала не е нужно да ни бъде ясно, щом изпълняваме нарежданията на адвоката.
— Сеньорита — отвърна Хари сериозно, — разбира се, услугата, която ви правя, според мен е несравнимо малка, като имате предвид, че съм готов на всичко. Но позволете ми да кажа още нещо. Ако действително в Лондон има опасност за вашите съкровища, скоро тук ще стане опасно и за вас, тъй че, ако разбирам правилно плана на вашия адвокат, боя се, че когато се върна, няма вече да ви заваря, защото ще сте избягала. Не се смятам за много умен, ще ви кажа само каквото ми е на сърцето — аз ви обичам и не мога да се примиря с мисълта да не чуя повече нищо за вас. Единствената ми надежда е да бъда ваш слуга, единствената ми молба е да имам вест от вас. О, обещайте ми поне това!
— Така да бъде — рече девойката, като помълча. — Обещавам да ви се обадя — Но макар и да говореше искрено, по лицето й личеше силно смущение и душевна борба.
— Искам да ви кажа — продължи Дезбъра, — че ако се случи нещо лошо…
— Лошо ли! — извика тя. — Но защо говорите така?
— И аз не зная — каза той, — може да заминете, преди да се върна и дълго време да не се видим. Затова искам да знаете следното: от деня, когато ми дадохте цигара, никога, нито веднъж не ме е напускала мисълта за вас и ако с това мога да ви бъда полезен, смачкайте ме като хартийка и ме хвърлете в огъня. С удоволствие бих умрял за вас.
— Вървете! — заповяда тя. — Тръгвайте веднага. Вие ми се свят. Почти не съзнавам какво говорим. Вървете и лека нощ… и дано се върнете жив и здрав!
Когато младият човек се озова отново в стаята си, обзе го лудешка радост, а като си спомни как лицето й внезапно пребледня й едва произнесе на пресекулки последните думи, сърцето му пак — възликува и се изпълни едновременно с лоши предчувствия. Любовта наистина му се бе показала с трагична маска, ала какво значение имаше това, щом беше любов… щом и тя се вълнуваше от раздялата им? С тези смесени мисли той си легна, цяла нощ сънува ту едно, ту друго, продължаваше да го преследва пребледнялото лице на Тереса, сгърчено от неизказани мисли, и в сивкавата зора скочи изведнъж от леглото, обзет от необясним ужас. Време беше вече да става. Облече се, закуси от студената вечеря, останала от снощи, и слезе за сандъка в стаята на своя кумир. Вратата беше отворена, вътре цареше странно безредие, мебелите бяха дръпнати настрана и в средата на стаята не бе останало нищо, сякаш да има къде да броди измъчена душа. Обаче там стоеше сандъкът, а на капака му — листче със следните думи: „Хари, надявам се да се върна преди да тръгнеш. Тереса.“
Той седна да чака, като сложи часовника пред себе си на масата. Бе го нарекла Хари, а това е достатъчно, мислеше си той, за да изпълни целия ден със слънце, ала кой знае защо, като гледаше безпорядъка в тази стая, радостта му помръкна. Вратата на спалнята зееше широко отворена и макар че извръщаше очи, сякаш да не я оскверни, не можеше да не забележи, че никой не е спал в леглото. Още размишляваше какво значи това, още се мъчеше да се убеди, че няма нищо лошо, когато движещата се стрелка на часовника го подкани да тръгва незабавно. Преди всичко той беше човек, който държи на думата си, тъй че като притича до Саутхемптън Роу, намери кола, качи сандъка на предната седалка и се понесе към гарата.
Улиците още не се бяха съвсем пробудили, нямаше почти нищо привлекателно за окото, затова младият човек насочи вниманието си към своя спътник. От едната страна беше забодено картонче с надпис: „Мис ДУЛЪН) пътничка за Дъблин. Внимание — чупливо!“. Със смущение и едновременно разнеженост си помисли, че прекрасният кумир на сърцето му може би е бил принуден да си сложи името Дулън, ала докато още разглеждаше картончето, усети как някаква смътна, мрачна тревога постепенно скова сърцето му. Напразно се бореше с това чувство, напразно се мъчеше да се ободри, да си подсвирква — все не можеше да се отърси от предчувствието за някаква неминуема беда. Погледна навън — каретата продължаваше пътя си по дългите, пусти улици, нямаше и следа от преследвач. Наостри уши и сред тропота на колелата по шосето долови някакъв отмерен, тих звук, който като че ли идеше от сандъка. Прилепи ухо до капака, за миг му се стори, че чува нежно тиктакане, в следващия миг звукът изчезна и колкото и внимателно да се ослушваше, не можа да го долови повторно. Засмя се на себе си, ала потиснатостта не го напущаше и когато каретата спря пред гарата, скочи от нея с неизразимо облекчение, че най-после е пристигнал.
Сигурно Тереса нарочно му бе казала да се яви тук тридесет минути по-рано, отколкото беше нужно. След като предаде сандъка на хамалин, който го настани на една открита товарна платформа, Хари закрачи бързо назад-напред по перона. След малко отвориха щанда за книги и докато младежът ги разглеждаше, изведнъж някой го улови за ръката. Обърна се и въпреки гъстия воал, тутакси позна прекрасната кубинка.