— Къде е той? — запита тя и тонът й го учуди.
— Той ли? Кой?
— Сандъкът. Качете го незабавно на някоя кола. Страшно бързам. Той побърза да изпълни желанието й. Тези промени в разпорежданията го учудваха, но не смееше да й досажда с въпроси и когато колата се приближи и качиха сандъка на предната седалка, девойката се отдръпна малко настрана на тротоара и му даде знак да я последва.
— А сега — каза тя все с тоя машинален и приглушен тон, който още отначало му бе направил впечатление, — трябва да продължите сам до Холихед, да се качите на парахода и ако видите човек с кариран вълнен панталон и розово шалче, кажете му, че всичко е отменено, ала и да не го видите — додаде тя с ридаеща въздишка, — няма значение. И тъй, сбогом.
— Тереса — рече Хари, — настанете се в колата си, а аз ще дойда с вас. Застрашава ви някаква беда, може би опасност, и докато не узная цялата истина, дори вие не сте в състояние да ме пропъдите.
— Така ли? — запита тя. — О, Хари, по-добре ме послушайте!
— Няма да ви оставя — заяви Хари решително.
За миг девойката го погледна през воала си, изведнъж го улови рязко за ръката, но като че ли по-скоро от страх, отколкото от нежност, и без да го изпуска, пристъпи към вратичката на каретата.
— Накъде ще караме? — попита Хари.
— Към къщи, и то колкото може по-бързо — отговори тя, — двойна такса! — Щом и двамата заеха местата си, колата препусна лудо от гарата.
Тереса се сгуши в един ъгъл. През целия път Хари виждаше как под воала й текат сълзи, но тя не благоволи да му даде никакво обяснение. Пред вратата на къщата на Куийн скуер и двамата слязоха, а коларят свали сандъка, който Хари в желанието си да покаже колко е силен пое на своите плещи.
— Оставете човека да го носи — прошушна тя. — Оставете човека да го носи.
— Няма да допусна такова нещо — отвърна Хари весело и като се разплати с файтонджията, последва Тереса през вратата, която тя вече бе отворила с ключа си. Хазайката и прислужничката бяха излезли по сутрешната си работа, къщата беше пуста и тиха и докато трополенето на файтона замираше по Глостър стрийт и Хари продължаваше да изкачва стълбата със своя товар, чу наблизо, над плещите си, същото слабо и приглушено тиктакане, както преди. Дамата, която все тъй вървеше пред него, отвори вратата на стаята си и му помогна да свали внимателно сандъка в ъгъла до прозореца.
— А сега — рече Хари, — кажете ми, какво има?
— Но няма ли да се махате най-после? — кресна тя с внезапно променен глас, като пляскаше ръце от гневно нетърпение. — О, Хари, вървете си! О, идете си и ме оставете на участта, която заслужавам!
— Участ ли? — повтори Хари. — Какво значи това?
— Участ ли казах? — продължи тя. — И аз не зная какво говоря. Но искам да бъда сама. Тази вечер можете пак да дойдете, Хари, елате пак, когато пожелаете, но сега ме оставете, поне сега ме оставете! — А после внезапно възкликна: — Имам една поръчка, не бива да ми отказвате!
— Не — отвърна Хари, — нямате никаква поръчка. Вие сте в беда или в опасност. Вдигнете си воала и ми кажете всичко.
— Тогава — произнесе девойката с неочаквано спокойствие — ми остава само един изход — И като повдигна воала, откри лице, от което бе изчезнала всякаква следа от руменина, очи, подпухнали от плач, и чело, на което решителността бе надвила страха. — Хари — подзе тя, — аз не съм такава, каквато изглеждам.
— И по-рано сте ми казвали това — рече Хари, — няколко пъти вече.
— О, Хари, Хари — извика тя, — как се срамувам от вас! Но заклевам се пред бога, това е чистата истина. Аз съм опасно и злосторно момиче. Името ми е Клара Лъксмор. Никога не съм стигала до Куба по-близо от Пензанс. (Пристанище в Югозападна Англия. — Б. пр.) От начало до край ви мамех и си играех с вас. А каква съм, не смея да ви кажа дори с думи. Всъщност до днес, до вчерашната безсънна нощ не съзнавах колко голямо и гнусно е моето престъпление.
Младежът я гледаше ужасен. После почувствува в жилите си някаква великодушна топлота.
— Все едно — рече той. — Дори и да сте такава, както заявявате, толкова по-голяма нужда имате от мен.
— Нима усилията ми са били напразни? — възкликна тя. — И нищо ли не е в състояние да ви прогони от тази къща на смъртта?
— На смъртта ли? — повтори Хари.
— Смъртта! — кресна тя. — Смъртта! В този сандък, който мъкнехте из Лондон и пренесохте на беззащитните си рамене, спи рушителната сила на динамита, която всеки миг може да се пробуди.