— Боже мой! — възкликна Хари.
— Аха — продължи тя като обезумяла, — ще бягате ли най-после? Всеки миг може да чуете изщракването, което ще бъде знак за гибелта на тази сграда. Мислех, че Макгайр греши; тая сутрин, преди да съмне, притичах при Зиро, той потвърди опасенията ми, разбрах, че вие, мой любими Хари, ще станете жертва на моите машинации. Тогава почувствувах, че ви обичам… Е, ще си отидете ли сега, Хари? Ще ми спестите ли това неволно престъпление?
Хари стоеше безмълвен, вторачил очи в сандъка, най-после се обърна към девойката.
— Това — попита той прегракнало — адска машина ли е?
Устните й изобразиха думичката „не“, която гласът й отказваше да произнесе.
С боязливо любопитство Хари пристъпи и се надвеси над сандъка, в тихата стая тиктакането се чуваше отчетливо, а от този отмерен звук сърцето му се разтупа.
— За кого е предназначена? — запита той.
— Няма значение — извика девойката, улавяйки го за ръката. — Щом още можете да се спасите, има ли полза от въпроси?
— О, боже небесни! — провикна се Хари. — Ами детската болница! Този проклет уред трябва на всяка цена да бъде спрян!
— Невъзможно е — изпъшка тя. — Няма човешка сила, способна да предотврати експлозията. Ала вие, Хари… вие, любими мой… все още можете…
Но в тоя миг от сандъка, който си лежеше така кротичко в ъгъла, внезапно се чу изщракване, както изщраква часовник преди да забие. Една секунда двамата се гледаха с повдигнати вежди и втрещени очи. После Хари, като закри лицето си с една ръка, а с другата притисна девойката до гърдите си, с олюляване се прилепи до стената.
Страшен, глух тътен отекна из стаята, очите им замигаха срещу настъпващия ужас и все още вкопчени един за друг като удавници, двамата се строполиха на пода. Сетне сякаш от змийска дупка се чу продължително и остро съскане, противна миризма ги стисна за гърлата, стаята се изпълни с гъст задушлив дим.
Скоро пушекът започна лека-полека да се разсейва, а когато най-после се изправиха, отмалели и разтърсени, първото нещо, което видяха, беше сандъкът, който си лежеше невредим в ъгъла, ала все още през капака му се процеждаха леки вълма пара.
— Ох, горкият Зиро! — извика девойката със странно ридаещ смях. — Уви, горкият Зиро! Това ще разбие сърцето му!
ИЗЛИШНАТА КЪЩА (Край)
Съмърсет тичаше по стълбата право нагоре. За разлика от друг път вратата на гостната не беше заключена и като се втурна вътре, младежът завари Зиро седнал на едно канапе в поза на крайно отчаяние. До него стоеше непобутнат грог — белег, че не му е било до пиене. Освен това в стаята цареше безредие — тук-там се търкаляха преобърнати сандъци, подът беше осеян с ключове и други прибори, а сред този безпорядък се въргаляше женска ръкавица.
— Дойдох да сложа край на това — извика Съмърсет. — Или моментално отменете всичките си планове, или (каквото и да рискувам) ще ви издам на полицията.
— Ех — отвърна Зиро, клатейки бавно глава, — закъснял сте, драги приятелю! Всичките ми надежди вече рухнаха и станах за посмешище и подигравка. Не съм чел много романи — додаде той с кротка тъга, — но си спомням един израз, който изобразява точно сегашното ми състояние: седя тук пред вас „като спукан тъпан“.
— Какво ви се е случило? — възкликна Съмърсет.
— Последната ми партида — отговори съзаклятникът уморено, — както всички други, е направо подигравка и боклук. Напразно комбинирам елементите, напразно нагласям пружините и вече съм стигнал до такова отчаяние, че не мога да позная никого, когото видя (с изключение на вас, драги приятелю). Дори подчинените ми са против мен. Какви думи чух днес, какви гнусни чувства, какви остри изрази! Тя идва веднъж, тогава можех да й простя, защото беше развълнувана, но дойде повторно, дойде повторно да ми съобщи за този съкрушителен провал и, Съмърсет, много жестока беше. Да, драги приятелю, горчива чаша изпих аз, езикът на жените се отличава с… но да оставим това! Издайте ме, ако искате, само че ще издадете мъртвец. Аз вече не съществувам. Интересно как в този съдбоносен момент от живота ми непрекъснато ме преследват цитати от разни произведения, твърде неточни и дори нереални, но — додаде той — ето например един от тях: „Отело вече няма какво да прави.“ Да, скъпи Съмърсет, няма; аз не съм вече атентатор, ала, питам ви, след като съм вкусил от тези наслади, как да се примиря с такъв безславен живот?
— Не можете да си представите какъв камък смъквате от сърцето ми — отвърна Съмърсет, като седна на един от няколкото сандъка, дръпнат в средата на стаята. — Търпях ви просто от съжаление, а освен туй никак не обичам да съм задължен някому, та по тези две причини тази новина ме радва много. Но — добави той — в този сандък май ми се счува някакъв звук като тракане.