— Да — отговори Зиро със същия бавен, морен глас. — Заредил съм няколко такива.
— Боже мой! — извика Съмърсет, като скочи на крака. — Машини ли?
— Машини! — потвърди съзаклятникът с горчивина. — Да, машини! Срам ме е да кажа, че съм техен създател. Уви! — промълви той, като закри лицето си с ръце. — Защо съм жив още, за да ви кажа това!
— Безумецо! — извика Съмърсет, друсайки го за ръката. — Как да разбирам думите ви? Наистина ли сте задействували тези сатанински машинарии? И нима трябва да чакаме тук да ни вдигнат във въздуха?
— „Попаднал в собствената си клопка“, а? — отвърна заговорникът замислено. — Още един интересен цитат! Но мозъкът ми, наистина е скован. Да, драги момко, както казвате, задействувал съм машинарията си. Тази, на която седите, нагласих да избухне след половин час. Онази там…
— Половин час! — повтори Съмърсет, тресейки се от страх. — Милостиви небеса, след половин час?
— Защо се вълнувате толкова, драги мой? — запита Зиро. — Динамитът ми е безвреден като карамелче, да имах дори едно-единствено дете, щях да му го дам да си играе. Виждате ли това блокче? — продължи той, вдигайки от лабораторната маса къс от адското вещество. — Само от едно докосване може да експлодира и то с такава съкрушителна сила, че ще осее целия площад с развалини. Ето, гледайте! Хвърлям го на пода.
Съмърсет скочи напред и със силата, която му придаде изпитваният ужас, изтръгна блокчето от ръцете му.
— Господи! — извика той, бършейки челото си, а после дори по-внимателно, отколкото майка се докосва до първородната си рожба, пренесе експлозива в другия край на стаята. Съзаклятникът го следеше печално, отново отпуснал ръце встрани.
— Беше абсолютно безвредно — въздъхна той. — Казват, че горяло като тютюн.
— О, боже мой — възкликна Съмърсет, — какво съм ви направил, какво става с вас, та с такова упорство продължавате да се държите така, като луд? Ако не заради вас, то поне заради мен да се махнем от тази прокълната къща, където, откровено казано, нямам сърце да ви оставя, а после, ако послушате съвета ми и държите на думата си, незабавно ще напуснете този град, в който никаква работа вече не ви задържа.
— Такова е, драги приятелю, и моето намерение-отговори съзаклятникът — Както казвате, аз нямам вече работа тук и щом стегна едно малко куфарче, ще ви помоля да похапнете скромно с мен, да ме придружите до гарата и да изпратите един човек с разбито сърце. Но — додаде той, поглеждайки сандъците все още със съжаление, — искам да бъда напълно сигурен. Подозирам подчинените си, че не са си вършили работата добре; може да ви се вижда глупаво, но не мога да се отърся от тази мисъл, може дори да е слабост от страна на учен, но — провикна се той, разпалил се изведнъж, — въпреки всичко никога не бих повярвал, че моят нещастен динамит е бил използуван както трябва!
— Пет минути! — произнесе Съмърсет, поглеждайки с ужас часовника. — Ако не побързате да приготвите куфарчето си, напущам ви.
— Няколко необходими неща — отвърна Зиро, — само няколко необходими неща, драги Съмърсет, и съм готов.
Той мина в спалнята и след време, което се стори на нещастния му приятел цяла вечност, се върна, носейки в ръка отворено куфарче. Движенията му бяха все тъй ужасно бавни и докато сновеше насам-нататък из гостната и събираше разни дребнички предмети, сегиз-тогиз очите му се спираха злорадо върху скъпите му сандъци. Най-сетне вдигна едно от динамитните блокчета.
— Сложете го обратно! — кресна Съмърсет. — Ако действително говорите истината, не е нужно да се обременявате с такава ужасна контрабанда.
— Просто като рядкост, мило момче — каза той убедително и пъхна блокчето в куфарчето си, — просто като спомен от миналото — ах, щастливо, бляскаво минало! Ще сръбнете ли нещо? Не? Виждам, че сте голям въздържател. И тъй — додаде той, — ако действително не любопитствувате да изчакате събитието…
— Аз ли?! — извика Съмърсет. — Та аз горя от нетърпение час по-скоро да се махна оттук.
— В такъв случай — каза Зиро — готов съм. Не мога да кажа, че с охота излизам оттук, но да напусна така сцената на най-възвишените ми пориви…
Без повече разправии Съмърсет го улови за ръката и го помъкна надолу по стълбата, вратата на преддверието се затвори с трясък, къщата опустя, и като продължаваше да дърпа своя неохотно влачещ се спътник, младият човек забърза през площада по посока на Оксфорд стрийт. Не бяха минали още ъгъла на градината и ги прикова на място глух тътен с необикновена сила, съпроводен и последван от трясък на срутване. Съмърсет се обърна тъкмо навреме, за да види как къщата се разцепи на две, избълва пламъци и дим и мигновено рухна върху избите си. В същия миг бе повален на земята. Най-напред потърси с очи Зиро. Съзаклятникът просто се бе търколил до градинската ограда, сега той стоеше там, притиснал куфарчето здраво до сърцето си, цялото му лице сияеше от радост и блаженство и младежът го чу да си мърмори: Nunc dimittis servum tuum, Domine. ((лат.) — Сега отпусни твоя слуга, Владико — думи, произнесени от набожния старец Симеон, след като видял Христос; в преносен смисъл: Сега вече мога да умра, след като мечтата ми се е сбъднала. — Б. пр.)