Населението бе изпаднало в неописуема паника — целият Голдън скуер гъмжеше от мъже, жени и деца, които тичаха безумно насам-нататък и като зайци в зайчарник ту се пъхаха, ту изскачаха от вратите на къщите. Възползувайки се от тази суматоха, Съмърсет се постара да отмъкне по-надалеч съзаклятника, който все още се маеше.
— Беше великолепно — продължаваше да си мърмори той, — неописуемо великолепно. Ах, зелена Ирландийо, зелена Ирландийо, какъв славен ден! О, мой обруган динамит, как триумфално възтържествува ти!
Изведнъж по лицето му премина сянка и като се спря насред тротоара, погледна циферблата на часовника си.
— Милостиви боже! — провикна се той. — Какъв позор! Седем минути преждевременно! Динамитът надмина очакванията ми, ала часовниковият механизъм, капризният часовников механизъм отново ми изневери. Уви, може ли да има успех без несполука? Нима дори и този щастлив ден трябваше да бъде помрачен?
— Безподобен глупак! — изруга Съмърсет. — Какво направихте? Вдигнахте във въздуха къщата на една безобидна старица и цялото земно състояние на единствения човек, който има глупостта да се сприятели с вас!
— Вие не разбирате тези работи — отвърна Зиро с много надменен вид. — Това ще разтърси издъно Англия. Гладстон, коравосърдечният старец, ще се свие от страх пред отмъстителната ръка. А сега, когато динамитът ми се оказа резултатен…
— О, боже, добре, че ми напомнихте! — възкликна Съмърсет. — Трябва незабавно да се отървем от онова блокче в куфарчето ви. Но как? Ако можем да го хвърлим в реката…
— Торпила — извика Зиро сияещ, — торпила в Темза! Великолепно, скъпи приятелю! Трябва да призная, че сте изпечен анархист.
— Вярно — отвърна Съмърсет. — Но няма да го бъде и не остава нищо друго освен да си го отнесете. И тъй, да вървим да ви кача веднага на някой влак.
— Не, не, мили момко — запротестира Зиро. — Сега няма нужда да заминавам. Репутацията ми е възстановена, славата ми изгрява отново, това е най-голямото мое дело и оттук виждам какви овации очакват автора на атентата на Голдън скуер.
— Млади приятелю — отвърна другият, — предлагам ви да избирате: или да ви кача благополучно на влака, или да ви закарам благополучно в затвора.
— Съмърсет, не очаквах това от вас! — каза химикът. — Вие ме изненадвате, Съмърсет.
— Ще ви изненадам още повече в близкия полицейски участък — отговори Съмърсет, почти излязъл от кожата си. — Защото съм взел твърдо решение: или ще ви експедирам в Америка с блокчето ви и всичко останало, или ще вечеряте в затвора.
— Изглежда забравяте едно — отвърна невъзмутимият Зиро, — като човек с жизнен опит не виждам по какъв начин можете да ме принудите насила. Волята, драги ми приятелю…
— Вижте какво — прекъсна го Съмърсет, — Вие си знаете само науката, която за мен не е истинско знание, аз, сър, съм изучавал живота и позволете ми да ви заявя, че достатъчно е да вдигна ръка и да викна — тук, на улицата — и тълпата…
— Недейте, Съмърсет — извика Зиро, като се закова на място, пребледнял като смъртник, — недейте, какви са тези приказки? О, дори на шега, дори на шега не бива да си служите с тях! Жестоката тълпа, дивите страсти… Съмърсет, за бога, заведете ме в някоя пивница!
Съмърсет го изгледа с наново пробудено любопитство.
— Много интересно — рече той. — Значи се страхувате от такава смърт?
— Кой не би се страхувал? — запита съзаклятникът.
— И да бъдете вдигнат във въздуха с динамит — каза младежът — сигурно за вас е нещо като безболезнено самоубийство на неизлечимо болен?
— Простете ми — отвърна Зиро, — признавам, защото ежедневно в работата си съм се излагал на подобна опасност, признавам го дори с гордост — такава смърт е противна на всеки човек.
— Още един въпрос — каза Съмърсет, — вие сте против закона на Линча? Защо?
— Защото това значи убийство — произнесе съзаклятникът спокойно, но с леко повдигнати вежди, сякаш въпросът го учудваше.