В първоначалната суматоха Съмърсет успя да избяга и излезе на Юстън роуд замаян, премалял от глад и без грош в джоба. Ала когато продължи по тротоара, с учудване усети в сърцето си някаква кротка радост, огромно задоволство, сякаш провидението бдеше над него и съдбата го бе пощадила, тъй че би могъл да си каже: дори и да му се случи най-лошото, сега вече може да гладува, спокоен, че Зиро е унищожен.
Вечерта се озова пред вратата на магазина на мистър Годол и тъй като дългият пост не му бе оставил сили и почти не съзнаваше какво върши, отвори стъклената врата и влезе.
— Охо! — провикна се мистър Годол. — Мистър Съмърсет! Е, случи ли ви се някакво приключение? Има ли какво да разкажете, както обещахте? Седнете, ако обичате, позволете ми да ви избера пура от специалната ми марка и бъдете тъй добър да започнете повествованието си във вашия изящен стил.
— Не искам пура — каза Съмърсет.
— Така ли! — учуди се мистър Годол. — Но чакайте да ви огледам по-внимателно, защото ми се виждате променен. Горкото ми момче, нали няма нищо лошо?
Съмърсет се разплака.
ЕПИЛОГ НА „ТЮТЮНОПРОДАВНИЦАТА“
Един ден през декември миналата година, между девет и десет часа сутринта, когато валеше проливен дъжд, мистър Едуард Челънър с чадър в ръка застана пред входа на тютюнопродавницата на Рупърт стрийт. Той само веднъж бе идвал тук и споменът за последиците от това посещение и страхът от Съмърсет го бяха възпирали да дойде повторно. Дори сега, преди да влезе, надникна вътре, ала в магазина нямаше клиенти.
Младият човек зад тезгяха беше така погълнат с писане в някаква малка тетрадка, че не обърна никакво внимание на пристигането на Челънър. Обаче вглеждайки се по-добре, Челънър като че ли го позна.
„Дявол да го вземе — помисли си той, — няма съмнение, това е Съмърсет!“
И макар че именно него се бе старал толкова да избягва, необяснимото му присъствие зад тезгяха като продавач превърна неприязънта на Челънър в любопитство.
— „Или разкошни ротонди, извисени към небето“ — мърмореше си продавачът, сякаш съчиняваше стих. — Май не е правилно да се каже „оротонди“, но колко красиво би било така! „Или разкошни оротонди, извисени към небето“. Ала това е мъчнотията на изкуството — намериш нещо ефектно и някакъв безсмислен принцип, че трябвало да има смисъл, непрекъснато ти пречи.
— Съмърсет, скъпи приятелю — проговори Челънър, — маскарад ли е това?
— Какво? Челънър! — провикна се продавачът. — Много се радвам, че те виждам. Момент да довърша октавата на моя сонет, само октавата — И като махна приветливо с ръка, отново се отдаде на музите. — Я гледай — рече той след малко, като вдигна глава, — виждаш ми се в отлично състояние. Какво стана със стоте лири?
— Получих скромно наследство от една леля в Уелс — отговори Челънър скромно.
— Аха — промърмори Съмърсет. — Много се съмнявам в законността на наследството. Според мене държавата трябва да го конфискува. Сега съм прегърнал социализма и поезията — додаде той някак оправдателно, като човек, който разправя, че се лекува на минерални бани.
— Ти ли си наистина съдържателят на това… заведение? — полюбопитствува Челънър, умело избягвайки думата „магазинче“.
— Продавач, сър, продавач — отвърна другият, като скри поезията си в джоба. — Помагам на славния старец. Може ли да ти предложа една пура?
— Само че не ми харесва… — подзе Челънър.
— Глупости, драги мой — извика продавачът. — Ние много се гордеем с работата си и позволи ми да те осведомя, че старият е не само най-благородният човек от етична гледна точка, но и буквално изскочил от кралска утроба. De Godall je suis le fervent (Годол ми е любимец (фр.) — Б. пр.)
— Като Годол няма втори на света… Впрочем — додаде той, докато Челънър палеше пурата си, — как вървеше детективският занаят?
— Не съм и опитвал — отговори Челънър рязко.
— А пък аз опитах — каза Съмърсет — и се забърках в такава каша, че не мога да ти я опиша — загубих всичките си пари и съвсем се орезилих. В тази работа тук, Челънър, има повече бъдеще, отколкото си мислиш; така е фактически с всяка търговия. Трябва или да й вярваш, или да се откажеш от всякаква вяра. Затова — добави той — никой не уважава водопроводчиците, защото никой не им вярва.
— Тъкмо се сетих. Занимаваш ли се още с живопис? — попита Челънър.
— Вече не — отговори Пол, — но мисля да се отдам на цигулката. Погледът на Челънър, който бе станал малко неспокоен, когато се спомена за детективската професия, сега изведнъж се спря за миг върху колоните на утринния вестник, разгърнат на тезгяха.