— Дявол да го вземе — възкликна той, — интересно!
— Кое е интересното? — запита Пол.
— О, нищо — отвърна другият, — само че веднъж се запознах с един човек на име Макгайр.
— И аз! — възкликна Съмърсет. — Нещо за него ли има?
Челънър прочете следното:
„Загадъчна смърт в Степни. Вчера е направена аутопсия върху трупа на Патрик Макгайр, според сведенията — дърводелец. Доктор Дъвъринг заяви, че от известно време лекувал покойника безплатно против безсъние, загубване на апетита и нервна депресия. Причината за смъртта не е установена. Според доктора починалият е угаснал от само себе си. Покойният обичал да пие, което несъмнено е ускорило смъртта му. Оплаквал се от периодична малария, но лекарят не е откривал определена болест. Не знаел дали има семейство. За него той бил човек с нездрав разсъдък, който се смятал за член и жертва на някаква тайна организация. Според личното му мнение покойникът е умрял от страх.“
— Докторът е прав — извика Съмърсет — и толкова ми олекна на сърцето, драги ми Челънър, като узнавам за смъртта му, че ще… Хм, в края на краищата — додаде той, — така му се пада на този нещастник.
В този момент вратата се отвори и на прага застана Дезбъра. Той беше загърнат с дълга мушама, на която липсваха няколко копчета, ботушите му бяха прогизнали от вода, шапката му — омазнена от употреба, ала иначе имаше вид на човек, напълно доволен от живота. Двамата му приятели го посрещнаха с приветствени възгласи и възклицания на изненада.
— А ти опита ли детективския занаят? — полюбопитствува Пол.
— Не — отвърна Хари. — Всъщност, да, опитах-дваж, ала и двата пъти загазих. Само че мислех да заваря моята жена тук — добави той смутено с някак горда стеснителност.
— Какво? Да не си се оженил? — възкликна Съмърсет.
— О, да — каза Хари, — доста отдавна, най-малко един месец оттогава.
— А как си с парите? — запита Челънър.
— Там сме най-зле — призна Дезбъра. — Нямаме пукнат грош. Но прин… мистър Годол ще ни помогне. Затова и идваме тук.
— Коя е настоящата мисис Дезбъра? — попита Челънър с тон на светски човек.
— Бившата мис Лъксмор — отвърна Хари. — Положително ще ви хареса, момчета, защото е далеч по-умна от мен. Пък и умее да разказва чудесно, по-увлекателно и от книга.
Точно в тоя миг вратата се отвори и влезе мисис Дезбъра. Съмърсет извика, защото позна младата дама от Излишната къща, а Челънър се дръпна една крачка назад и изпусна пурата си, като видя чародейката от Челси.
— Какво! — провикна се Хари. — Нима вие и двамата познавате жена ми?
— Струва ми се, че съм я виждал — отговори Съмърсет малко сконфузен.
— Мисля, че съм срещала господина — произнесе мисис Дезбъра кокетно, — но не си спомням къде.
— О, не — извика Съмърсет разпален, — нямам представа… не мога да проумея… къде може да е станало. Всъщност — продължи той, като натъртваше на думите си, — според мен по всяка вероятност тук има грешка.
— Ти, Челънър — каза Хари, — изглежда май също я познаваш?
— И двамата ли са твои приятели, Хари? — запита дамата. — Предполагам, че им е много приятно. Но не си спомням да съм срещала мистър Челънър.
Търсейки пипнешком пурата си, Челънър беше целият почервенял.
— И аз също не си спомням да съм имал това удоволствие — отговори той дрезгаво.
— А къде е мистър Годол? — попита мисис Дезбъра.
— Да не би вие да сте дамата, която има среща със стареца… — подхвана Съмърсет, но се спря изнервен. — Защото в такъв случай — продължи той — трябва веднага да доложа, че сте тук.
И като повдигна една завеса, продавачът отвори някаква врата и влезе в малък павилион, пристроен към задната част на сградата. Дъждът чукаше звънко по покрива. По стените бяха накачени карти, репродукции и няколко справочника. На една маса имаше голяма карта на Египет и Судан, а също и друга, на Тонкин, на която с помощта на цветни карфици ежедневно е бил следен ходът на различните военни кампании. Из въздуха се носеше леко, приятно ухание на най-фин тютюн, а върху сребърната скара на камината пращеше огън не от зловонни въглища, а от смолисти цепеници, които изпускаха чист пламък. В тази изящна и скромна стая, загледан спокойно в огъня и заслушан в тропота на дъжда по покрива, седеше потънал в утринно размишление мистър Годол.
— Охо, мой скъпи мистър Съмърсет — каза той, — да не би от снощи да сте прегърнали някакво ново политическо верую?
— От днес, сър — отговори Съмърсет и пак се изчерви.
— Предполагам, че сте я виждали? — рече мистър Годол и когато Съмърсет отговори утвърдително, продължи: — Моля да ме извините, уважаеми сър, но ще ви дам един съвет. Според мен тази дама едва ли желае да забрави напълно миналото. Между мъже повече думи са излишни.