— Не виждам ползата от всички тези напътствия — рече Сайлъс.
— Вие май започвате да се държите господарски с мен — извика тя, като го потупа с ветрилото си по ръката. — Търпение, търпение! Всичко ще си дойде с времето. Жената обича първо да й се подчиняват, а чак след това й прави удоволствие тя да се подчинява. За бога, правете както ви казвам, иначе не отговарям за нищо. Впрочем — додаде тя, сякаш току-що бе предугадила някаква нова трудност, — намислих по-добър начин за прогонване на нежелани посетители. Кажете на портиера да не пуща никого при вас, освен едно лице, което може да дойде вечерта да му се разплатите за някакъв дълг, и говорете развълнувано, като че ви е страх от тази среща, тъй че да повярва на думите ви.
— Мисля, че умея да се избавям от натрапници — каза той, малко докачен.
— Искам всичко да се изпипа добре — отвърна дамата хладно, — Познавам аз мъжете, не умеете да пазите доброто име на жените.
Сайлъс се изчерви и наведе глава, защото възнамеряваше да се поперчи пред познатите си.
— Преди всичко — добави тя — не говорете на портиера, когато излизате.
— Че защо? — учуди се той. — От всички ваши напътствия това ми се струва н ай-маловажно.
— Преди малко се усъмнихте в целесъобразността и на някои други мои съвети, които сега смятате за много необходими — отвърна тя. — Повярвайте ми, това също е от полза, след време ще разберете, но какво трябва да си помисля за вашите чувства, щом още от първата ни среща ми отказвате такива дребни неща?
Сайлъс се заплете в обяснения и извинения, ала в същото време дамата погледна часовника, плесна с ръце и изписка сподавено.
— О, боже мой! — извика тя. — Нима е толкова късно? Нямам нито минута за губене. Уви, какви робини сме ние, нещастните жени! Какво ли не рискувах досега за вас!
И като повтори напътствията си, които умело съчета с милувки и най-страстни погледи, тя се сбогува с него и изчезна в навалицата.
През целия следващ ден Сайлъс се чувствуваше много важен човек, вече не се съмняваше, че дамата му е графиня, а когато се свечери, добросъвестно изпълни нейните заръки и точно в определения час беше на ъгъла на Люксембургската градина. Там нямаше никого. Чака близо половин час, взирайки се в лицето на всяка жена, която минеше или се спреше край него, прескочи дори до близките ъгли на Булевардите и обиколи цялата градина, но нямаше я красивата графиня, готова да се хвърли в обятията му. Най-после, загубил всякаква надежда, закрачи обратно към хотела. Пътьом изведнъж си спомни думите, разменени между мадам Зефирин и младия блондин, и те кой знае защо го разтревожиха.
„Види се — помисли си той, — всички трябва да лъжат портиера“.
Позвъни, вратата се отвори и портиерът излезе по пижама да му свети.
— Отиде ли си? — осведоми се портиерът.
— Кой? За кого става дума? — запита Сайлъс малко рязко, защото беше нервиран от разочарованието си.
— Не го видях да излиза — продължи портиерът, — но предполагам, че сте му платили. Обикновено не държим тук наематели, които не си уреждат дълговете.
— Какво искате да кажете, дявол да го вземе? — кипна Сайлъс. — Не разбирам нито дума от това бръщолевене.
— Става дума за ниския млад блондин, който дойде за дълга ви — отвърна другият. — Че кой освен него може да бъде, щом ми наредихте да не пускам никой друг?
— Боже мой, невъзможно е да е идвал — възрази Сайлъс.
— Което си е истина, истина е — отвърна портиерът с най-лукав вид.
— Вие сте безсрамен лъжец — извика Сайлъс, но съзнавайки, че се излага с грубостта си, обзет при това от безброй тревоги, се обърна и побягна по стълбата.
— Не искате ли да ви светя? — подвикна портиерът.
Но Сайлъс забърза още повече и спря чак когато стигна седмата площадка и се озова пред вратата си. Там постоя малко да си поеме дъх, измъчван от най-страшни предчувствия и като че ли се боеше да влезе в стаята си.
Когато най-после влезе, с облекчение видя, че вътре е тъмно и изглежда нямаше никого. Въздъхна дълбоко. Ето че си е вече в къщи, на сигурно място, и тази първа негова глупост ще бъде и последна. Кибритът стоеше на нощното шкафче до леглото и той започна да се промъква пипнешком към него. Докато се придвижваше така, страховете го овладяха отново, кракът му срещна някаква пречка, но се оказа, че няма причина за тревога — беше стол. Най-после докосна балдахина. По разположението на прозореца, който се очертаваше смътно, разбра, че е до леглото и трябва само да мине опипом край него, за да стигне нощното шкафче.