Принцът го прекъсна с вежлив жест.
— Аз и приятелят ми ще ви придружим — каза той, — защото вашият много приятен начин за прекарване на вечерта вече силно ни заинтригува. А сега, след като предварителните условия са уговорени, позволете ми да подпиша мирния договор от името на двама ни.
И принцът излапа питата с възможното най-голямо изящество.
— Много е вкусна — рече той.
— Виждам, че разбирате от такива неща — отвърна младежът. Полковник Джералдин също удостои с вниманието си сладкиша, и тъй като всички в пивницата бяха вече приели или отказали да вкусят от това лакомство, младежът с крем-питите ги поведе към друго подобно заведение. Двамата слуги, изглежда свикнали със странното си задължение, незабавно го последваха, а принцът и полковникът, уловени под ръка и разменяйки си усмивки, тръгнаха най-отзад. В този строй компанията обиколи и други пивници, където се разигра същата сцена, както описаната вече — едни отказваха, други се възползуваха от любезната подвижна черпня, а всяка неприета крем-пита младежът изяждаше сам.
На излизане от третото заведение младият човек преброи припасите си. Оставаха само девет сладкиша — три на едната табла и шест на другата.
— Господа — обърна се той към двамата си нови спътници, — не искам да бавя повече вечерята ви. Сигурен съм, че сте гладни. Чувствувам се особено задължен към вас. И в този велик за мене ден, когато завършвам безумния си живот с най-очебийната си глупост, искам да бъда коректен към тия, които ми оказват морална подкрепа. Господа, няма да ви карам да чакате повече. Макар и разбит физически от предишните си разточителства, с риск на живота си слагам край на всякакви задръжки.
С тези думи той напъха в устата си една по една останалите девет пити и ги изгълта на един дъх. После се обърна към слугите и им даде две златни лири.
— Дължа ви благодарност — каза им той — за вашето изключително търпение.
И ги освободи, като се поклони всекиму. Няколко секунди стоя загледан в кесията, от която току-що бе платил на своите помощници, после със смях я захвърли насред улицата и заяви, че е готов за вечеря.
В един малък френски ресторант в Сохо, известно време ползувал се с преувеличена слава, но вече започнал да запада, в отделно сепаре на третия етаж тримата приятели вечеряха богато, изпиха три-четири бутилки шампанско и разговаряха по най-банални въпроси. Младежът беше непринуден и весел, но се смееше по-гръмко, отколкото подобава на един възпитан човек, ръцете му трепереха силно, а гласът придобиваше внезапно неочаквани интонации, явно против волята му. Когато изядоха десерта и тримата запалиха пури, принцът се обърна към младежа със следните думи:
— Надявам се, че ще ме извините за любопитството. Видяното ми се понрави доста, ала много ме учуди. Не искам да бъда нескромен, но трябва да ви кажа, че двамата с приятеля ми сме хора, на които може спокойно да се довери тайна. Ние самите имаме много тайни, които непрекъснато разкриваме на недостойни за това хора. И ако, както предполагам, вашата история е чудата, не се стеснявайте пред нас, защото сме двама от най-големите чудаци в Англия. Аз се казвам Годол, Теофилъс Годол; приятелят ми е майор Алфред Хемърсмит — поне под такова име желае да бъде известен. Ние прекарваме живота си изцяло в търсене на необичайни приключения, и няма нищо необичайно, което да не ни допадне.
— Вие ми харесвате, мистър Годол — отвърна младежът, — инстинктивно ми вдъхвате доверие и нямам нищо против вашия приятел майора, който, както подразбирам, е дегизиран благородник. Във всеки случай уверен съм, че не е военен.
Полковникът се усмихна на този комплимент за съвършенството на изкуството му, а младежът продължи още по-оживено:
— Имам много причини да не разказвам историята си. Може би именно затова и ще ви я разкажа. Във всеки случай, струва ми се, горите от такова желание да чуете един разказ за глупостта, че сърце не ми дава да ви разочаровам. Макар и да ми казахте имената си, аз няма да ви разкрия моето. Възрастта ми е без значение за това повествование. Аз съм пряк потомък на род, от който съм наследил много прилично жилище, в което още живея, и триста лири стерлинги годишна рента. Предполагам, че предците са ми предали и известна лековатост, която е главната ми наслада. Получил съм добро образование. Мога да свиря сносно на цигулка и да припечелвам малко в оркестъра на някой евтин мюзик-хол, но нещо не ми достига. Същото мога да кажа за свирнята ми на флейта и валдхорна. Вист владея колкото да губя по стотина лири годишно от тази изтънчена игра. Зная френски достатъчно, за да мога да пилея пари в Париж с почти същата лекота, както в Лондон. С една дума, аз съм човек, надарен с мъжки качества. Преживял съм какви ли не приключения, включително и дуел — ей така, за нищо. Само преди два месеца се запознах с една дама, физически и душевно досущ по моя вкус; усещах, че сърцето ми се топи, виждах, че най-после съм срещнал съдбата си и бях на път да се влюбя. Но като пресметнах какво е останало от капитала Ми, излезе, че той възлиза на по-малко от четиристотин лири стерлинги! Моля ви да ми отговорите откровено: може ли човек с чувство за собствено достойнство да се влюби, ако притежава само четиристотин лири стерлинги? Заключих, естествено, че не; освободих моята чародейка от присъствието си и като увеличих малко обичайните си разходи, останах тази сутрин с последните осемдесет лири. Разделих ги на две равни части: четиридесет запазих за една специална цел, останалите четиридесет трябваше да похарча, преди да настъпи нощта.