— Надявам се — добави той, — че порцеланът ви не е пострадал. Имаше изрични разпореждания да се внимава по пътя за багажа на принца.
След това, заповядвайки на слугите да предоставят една от колите на разположение на младия джентълмен и веднага да натоварят пътническия сандък на багажника, полковникът се ръкува, извинявайки се, че е зает с домакинството на принца.
Чак сега Сайлъс разпечата плика, в който беше адресът, и заръча на надменния лакей да го закара на Бокс-корт, която излизаше на Стренд. Това място изглежда беше познато на слугата, защото той като че ли се смути и го помоли да повтори адреса. Със свито от тревога сърце Сайлъс се качи на разкошната каляска и потегли към местоназначението. Входът на Бокс-корт беше тесен — обикновена пътека с парапет и стълбове от двете страни, — така че кола не можеше да мине. На единия от стълбовете седеше човек, който тутакси скочи и размени приятелски знак с кочияша, а лакеят отвори вратата и попита Сайлъс да свали ли сандъка и на кой номер да го отнесе.
— Ако обичате — каза Сайлъс, — на номер три.
Лакеят и непознатият, който бе седял на стълба, дори с помощта на Сайлъс доста се измъчиха, докато пренесат сандъка, ала още преди да го оставят пред вратата на въпросната къща, младият американец с ужас забеляза, че двайсетина зяпачи ги наблюдават. Като се постара да си придаде колкото може по-невъзмутим вид, той почука и подаде втория плик на човека, който им отвори.
— Няма го в къщи — каза той, — но ако оставите писмото и дойдете пак утре рано, ще мога да ви осведомя ще ви приеме ли и кога. Няма ли да оставите сандъка си? — додаде той.
— На драго сърце! — възкликна Сайлъс, но след миг се разкая за прибързаността си и със същата разпаленост заяви, че предпочита да вземе сандъка при себе си в хотела.
Зяпачите го освиркаха за нерешителността му и го проследиха до колата с подигравателни подмятания, а Сайлъс, засрамен и уплашен, помоли слугите да го заведат до някой тих и уютен хотел наблизо.
Екипажът на принца стовари Сайлъс пред хотел „Крейвън“ на Крейвън стрийт й веднага потегли обратно, оставяйки го сам с прислугата на странноприемницата. Единствената свободна стая се оказа някаква дупка на четвъртия етаж с изглед към задния двор. С големи усилия и роптане двама яки носачи вкараха пътническия сандък в тази бърлога. Излишно е да казваме, че при изкачването Сайлъс вървеше неотлъчно по петите им и на всеки ъгъл сърцето му примираше. Една-единствена погрешна стъпка, мислеше си той, и сандъкът може да се преметне през перилата и да изтърси зловещото си съдържание пред очите на всички върху плочите на фоайето.
Когато стигна стаята си, приседна на края на леглото да се посъвземе от току-що преживяното напрежение, но едва се разположи така и скочи, почувствувал опасността от действията на хотелския прислужник, който, коленичил до сандъка, вече услужливо развързваше плетеницата от ремъци и въжета.
— Оставете! — кресна Сайлъс. — Докато съм тук, няма да ми трябва нищо от него.
— Тогава можехте да го оставите във фоайето — изръмжа прислужникът, — вместо да мъкнете тук тази грамада. Не мога да проумея какво има вътре. Ако са пари, значи сте по-богат от мен.
— Пари ли? — повтори Сайлъс и изведнъж се смути. — Какво искате да кажете? Пари нямам, а вие дрънкате глупости.
— Добре бе, шефе — отвърна прислужникът, като смигна. — Никой не ще пипне парите на ваше високоблагородие. Можете да разчитате на мен като на банка — додаде той. — Ала тежичък ви е сандъкът, та не бих се отказал да сръбна нещо за здравето на ваше високоблагородие.
Сайлъс му пъхна в ръката два наполеона, като се извини, че е принуден да го затруднява с чуждестранни пари, оправдавайки се, че току-що е пристигнал. А прислужникът, ръмжейки още по-недоволно и поглеждайки презрително ту парите в ръката си, ту пътническия сандък, най-после благоволи да се оттегли.
Почти два дни трупът бе престоял в сандъка на Сайлъс, затова, щом остана сам, нещастният пришълец от Нова Англия се залови да души най-старателно всички цепнатинки и пролуки. Но времето беше хладно и сандъкът продължаваше да пази потресаващата си тайна.
Той придърпа един стол до него, закри лицето си с длани и потъна в дълбок размисъл. Ако не се отървеше бързо от този сандък, положително скоро щяха да го открият. Сам в чужд град, без приятели или помагачи, несъмнено този пришълец от Нова Англия беше загубен, ако не успееше да се свърже с човека, при когото докторът го пращаше. Той размишляваше натъжен върху амбициозните си планове за бъдещето; сега вече не можеше да стане герой и достоен представител на своя роден град Бенгър в щата Мейн, не можеше да се сбъдне съкровената му мечта да се издига от служба на служба, от почести към почести, трябваше да се прости с всякаква надежда да бъде провъзгласен за президент на Съединените щати и да остави след себе си статуя във възможния най-безобразен стил, украсяваща Капитола във Вашингтон. Той стоеше тук, прикован до един мъртъв англичанин, натъпкан в пътнически сандък, от когото или трябваше да се отърве, или да изчезне от списъците на националните герои!