Не смея да предам словата, с които младият човек обсипваше и доктора, и убития, и мадам Зефирин, и хотелския прислужник, и лакеите на принца — с една дума, всички, които имаха дори косвена вина за ужасното му положение.
Към седем часа слезе да вечеря, но жълтата столова го ужасяваше, очите на другите клиенти като че бяха приковани с подозрение в него, а той мислено беше там горе, при сандъка. Когато келнерът се приближи и му предложи сирене, нервите му бяха вече така опънати, че подскочи от стола и разля остатъка от бирата си на покривката.
Келнерът предложи след вечерята да го заведе до пушалнята, и макар че Сайлъс предпочиташе да се върне веднага при опасното си съкровище, нема смелост да откаже и слезе в тъмната, осветена с газ изба, която служеше и може би все още служи за пушалня на хотел „Крейвън“.
Двама души с много унил вид играеха билярд, обслужвани от един запотен охтичав маркировчик. Отначало Сайлъс помисли, че те са единствените хора в помещението. Но като се взря по-добре, забеляза един човек, много почтен и скромен на вид, който със сведени очи пушеше в другия ъгъл. Веднага се сети, че е виждал вече това лице, и въпреки че непознатият беше облечен другояче, позна в него човека, който бе седял на стълба при входа на Бокс-корт и му бе помагал да свали и после пак да натовари сандъка на колата. Младежът от Нова Англия чисто и просто се обърна и побягна. Спря се едва когато се затвори и заключи в спалнята си.
Измъчван от най-ужасни мисли, той престоя цяла нощ буден там, до фаталния сандък с трупа. Намекът на прислужника, че сандъкът му може да е пълен със злато, го изпълваше с всевъзможни нови страхове, които не му даваха да мигне, а присъствието на явно преоблечения зяпач от Бокс-корт в пушалнята го убеди, че отново е обект на тъмни машинации.
Малко след полунощ, подтикван от тревожни подозрения, Сайлъс отвори вратата на спалнята си и надникна в коридора. Той беше слабо осветен от една-единствена газена лампа. На известно разстояние забеляза някакъв човек, заспал на пода в униформата на хотелски прислужник. Сайлъс се приближи на пръсти до него. Той лежеше отчасти по гръб, отчасти настрана и с десница закриваше лицето си, тъй че не можеше да се познае. Изведнъж, тъкмо американецът се надвеси над него, спящият махна ръка и отвори очи, и Сайлъс се озова отново лице срещу лице със зяпача от Бокс-корт.
— Лека нощ, сър — каза човекът любезно.
Но Сайлъс беше толкова уплашен, че не намери какво да отговори и се прибра мълчаливо в стаята си.
Призори, измъчен от тревоги, заспа на стола, прислонил глава на сандъка. Въпреки тази неудобна поза и зловещата възглавница спа дълбоко и дълго и се събуди късно от рязко почукване на вратата.
Завтече се да отвори и видя пред себе си хотелския прислужник.
— Вие ли сте господинът, който е бил вчера на Бокс-корт? — запита той. С разтреперан глас Сайлъс призна, че е той.
— Значи тази бележка е за вас — добави прислужникът, подавайки му запечатан плик.
Сайлъс го скъса и намери вътре бележка със следните думи: „Дванайсет часът.“
Беше точен до минута; няколко яки слуги вървяха пред него със сандъка. Въведоха го в една стая, където гърбом към вратата седеше някакъв човек и се грееше на огнището. Нито шумът от влизането на толкова много хора, нито тътренето на сандъка, когато го сложиха на голия под, не можа да привлече вниманието на непознатия; изтръпнал от страх, Сайлъс стоеше прав и чакаше да благоволят да го забележат.
Минаха може би пет минути, преди човекът да се обърне небрежно, и Сайлъс позна в негово лице принц Флоризел Бохемски.
— Значи, сър — произнесе принцът много строго, — така злоупотребявате с моята любезност. Както виждам, вие се свързвате със знатни хора с единствената цел да избегнете последиците от собствените си престъпления; едва сега разбирам защо се смутихте, когато ви заговорих вчера.