— Имате право — извика Сайлъс, — но аз не съм виновен за нищо, освен за неволята си.
И с припрян глас и съвсем откровено разправи на принца цялата история на своето нещастие.
— Виждам, че съм сбъркал — рече негово височество, като го изслуша докрай. — Вие сте просто жертва, а тъй като няма защо да ви наказвам, можете да бъдете сигурен, че ще направя всичко възможно да ви помогна.
А сега — продължи той, — на работа. Отворете веднага сандъка си да видя какво има в него. Сайлъс пребледня.
— Дори ме е страх да погледна вътре — възкликна той.
— Хайде де — извика принцът, — нима не сте го поглеждали досега? Трябва да избягвате такива сантименталности. Болен човек, комуто все още може да се помогне, по би будил съчувствие, отколкото мъртъв, комуто е все едно дали ще му помогнем, или ще му навредим, ще го обичаме или ще го мразим. Кураж, мистър Скъдамор — но като видя, че Сайлъс продължава да се колебае, додаде: — Не бих искал да формулирам другояче молбата си.
Младият американец като че се пробуди от сън и с тръпки на погнуса се залови да развързва ремъците и да отключва сандъка. Принцът стоеше до него и го следеше със спокойно лице и с ръцете отзад. Тялото беше съвсем вкочанясало и Сайлъс трябваше да употреби големи душевни и физически усилия, за да го изправи така, че да се види лицето му.
Принц Флоризел се стъписа и извика ужасен.
— Уви! — възкликна той. — Да знаете, мистър Скъдамор, какъв жесток подарък сте ми донесли! Този млад човек е от моята свита, брат на най-верния ми приятел, и изпълнявайки мое поръчение, е загинал от ръцете на безчовечни и коварни хора. Горкият Джералдин-продължи той сякаш на себе си, — с какви думи ще ви известя за участта на вашия брат? Как да се оправдая в очите ви или в очите на бога за безразсъдните планове, които са причина за тази кървава и неестествена смърт? Ах, Флоризел, Флоризел! Кога ще се научиш на благоразумие, което по-подхожда на смъртни, и ще престанеш да се опияняваш от мнимата власт, с която разполагаш? Власт! — провикна се той. — Кой е по-властният? Като гледам, мистър Скъдамор, този млад човек, когото пожертвувах, чувствувам колко е нищожен един принц.
Сайлъс беше покъртен от вълнението му. Той се опита да му прошепне няколко утешителни думи, но се разплака. Трогнат от явно добрите му намерения, принцът пристъпи към него и го улови за ръката.
— Овладейте се — каза той. — И вие, и аз трябва да си извлечем добра поука, днешната среща ще бъде от полза и за двама ни. Сайлъс му поблагодари мълчаливо с прочувствен поглед. — Напишете ми на това листче адреса на доктор Ноуъл — продължи принцът, повеждайки го към масата, — и ми позволете да ви посъветвам, когато бъдете пак в Париж, да избягвате този опасен човек. В случая той е действувал с благородни подбуди, иска ми се да повярвам това; ако имаше пръст в смъртта на Джералдин-младши, нямаше да изпрати трупа до действителния престъпник.
— Действителният престъпник ли! — повтори Сайлъс учудено.
— Точно така — отвърна принцът. — Това писмо, което по волята на всемогъщото провидение така странно попадна в ръцете ми, беше адресирано не до друг, а до самия престъпник, прословутия председател на Клуба на самоубийците. Не се опитвайте да вниквате по-дълбоко в тези опасни тайни, а бъдете доволен, че сте успели да се отървете и напуснете незабавно тази къща. Аз имам спешни работи, а и трябва да уредя веднага погребението на този клет мъртвец, който доскоро беше смел и красив младеж.
Сайлъс се сбогува с благодарност и смирение с принц Флоризел, но остана в Бокс-корт, докато не го видя да потегля с разкошна каляска към полицейското управление, за да се срещне с полковник Хендерсън. Макар и републиканец, младият американец свали почтително шапка на отдалечаващата се каляска. Същата нощ тръгна с влака обратно за Париж.
Така, забеляза моят арабски събрат разказвач, завършва Историята с лекаря и пътническия сандък. Пропускайки някои размишления за силата на провидението, съвсем уместни за оригинала, но не много подходящи за нашия западен вкус, ще добавя само, че мистър Скъдамор вече е започнал да се изкачва по стълбата на политическата слава и според последните сведения е станал шериф на родния си град.
ПРИКЛЮЧЕНИЕТО С ЕКИПАЖА
Лейтенант Брекънбъри Рич се бе отличил много в едно от въоръжените стълкновения из индийските планини, пленявайки лично племенния вожд. Всички се възхищаваха от храбростта му и когато се завърна в родината, омаломощен от сериозна саблена рана и продължителна тропическа треска, обществото беше готово да го посрещне като знаменитост от средна величина. Но по характер лейтенантът беше непритворен и скромен, приключенията му бяха присърце, ала не обичаше твърде почестите, затова изчака в чужди курорти и в Алжир, докато мимолетната мълва за подвизите му почне да заглъхва. Най-после, в началото на пролетта, пристигна в Лондон колкото може по-незабележимо и тъй като беше сирак и имаше само далечни роднини, които живееха в провинцията, настани се в столицата на страната, за която бе пролял кръвта си, почти като чужденец.