На другия ден след своето пристигане обядва сам в един военен клуб. Ръкува се с неколцина стари другари и прие горещите им поздравления, но тъй като всички до един имаха някакъв ангажимент тази вечер, накрая остана съвсем сам. Беше във фрак, понеже възнамеряваше да отиде на театър. Но големият град му беше непознат, защото от провинциалното училище се бе прехвърлил във военния колеж, а оттам — направо в Източната империя, затуй реши да опита всички удоволствия на този незнаен свят. Размахвайки бастуна си, тръгна в западна посока. Беше топла вечер, вече тъмно, всеки момент щеше да ливне дъжд. Върволицата от лица под светлината на уличните лампи възбуждаше въображението на лейтенанта, струваше му се, че може да се движи, безкрайно из тази вълнуваща градска атмосфера, обкръжен от тайнствеността на четири милиона човешки живота. Оглеждаше къщите и гадаеше какво ли става зад тези ярко осветени прозорци, взираше се в лицата и във всяко от тях виждаше някакъв спотаен порив, престъпен или благороден.
„Говорят за война — мислеше си той, — ала тук е най-голямото бойно поле на човечеството.“
И изведнъж му се видя странно, че крачи от толкова време по тази заплетена сцена, а не му се случва никакво приключение.
„Всичко с времето си — разсъждаваше той. — Тук аз съм още външен човек, може би имам вид на чужденец. Но скоро този поток неминуемо ще ме повлече.“
Беше вече доста късно, когато внезапно от мрака рукна студен дъжд. Брекънбъри застана под няколко дървета, отдето съзря кочияш, който му даваше знак, че е свободен. Това щастливо обстоятелство му дойде толкова навреме, че веднага вдигна бастун в отговор и след малко се разположи в тази лондонска гондола.
— Накъде, сър? — попита файтонджията.
— Накъдето обичате — каза Брекънбъри.
И моментално, с неочаквана бързина файтонът се понесе през дъжда и скоро се озова сред лабиринт от вили. Вилите, всяка с градинка отпред, така си приличаха, осветените от лампи пусти улици и улички, по които препускаше файтонът, толкова малко се различаваха една от друга, че скоро Брекънбъри загуби всякаква ориентация. Беше готов да помисли, че коларят се забавлява с него, като се върти в кръг и ту влиза, ту излиза от този малък квартал, но в бързината му се усещаше деловитост, която го убеди, че не е така. Човекът имаше нещо на ум, бързаше към някаква определена цел и Брекънбъри се смая от сръчността, с която този кочияш се провираше през такъв лабиринт, и същевременно с тревога се мъчеше да отгатне причината за бързането. Чувал бе да му разправят за чужденци, изпатили си в Лондон. Дали кочияшът не спадаше към някаква кръвожадна, опасна банда? Дали не го води към насилствена смърт?
Едва помисли това и екипажът зави рязко край един ъгъл и спря пред градинската врата на някаква вила, разположена на дълъг и широк път. Къщата беше ярко осветена. Друг файтон току-що бе пристигнал и Брекънбъри видя, че през главния вход влезе някакъв джентълмен, посрещнат от няколко слуги в ливреи. Стори му се чудно, че кочияшът спря точно пред къща, където имаше прием, но помисли, че това е случайност, и остана на мястото си, пушейки спокойно, докато изведнъж чу, че вратичката се отвори.
— Пристигнахме, сър — каза кочияшът.
— Пристигнахме ли? — повтори Брекънбъри. — Къде?
— Вие ми казахте да ви заведа където пожелая, сър — отговори човекът с усмивка, — и ето, пристигнахме.
На Брекънбъри му направи впечатление, че гласът на кочияша беше необикновено спокоен и любезен за човек от нисшите съсловия, но си спомни с каква бързина бе карал и изведнъж забеляза, че екипажът беше твърде разкошен за обикновен файтон.
— Моля да ми обясните — каза той. — Нима искате да ме оставите на дъжда? Любезни, мисля, че на мен се полага да решавам къде да сляза.
— Разбира се, имате право да решавате — отговори кочияшът, — но когато ви разкажа всичко, уверен съм, че джентълмен като вас не може да вземе друго решение. В тази къща има прием. Не зная какъв е домакинът — може би не е от Лондон и си няма познати тук, а може и да е някакъв чудак. Но зная едно, че ми е наредено да доведа тук колкото може повече самотни джентълмени във вечерно облекло, за предпочитане офицери. Остава само да влезете и да кажете, че ви е поканил мистър Морис.