— Вие ли сте мистър Морис? — полюбопитствува лейтенантът.
— Ами, не — отвърна кочияшът. — Мистър Морис е стопанинът на къщата.
— Много странен начин за събиране на гости — каза Брекънбъри, — но на един чудак наистина може да му хрумне такова нещо, без намерение да обиди някого. А ако отхвърля поканата на мистър Морис — продължи той, — какво ще стане?
— Наредено ми е да ви върна там, откъдето ви взех — отговори човекът, — и до полунощ да потърся други. Комуто не се нрави такова приключение, каза мистър Морис, добър му път.
Тези думи накараха лейтенанта да вземе окончателно решение.
„Все пак — мислеше си той, слизайки от екипажа, — не стана нужда да чакам дълго за приключение.“
Едва стъпи на тротоара и още търсеше в джоба си пари да плати на кочияша, каляската зави и полетя с предишната главоломна скорост натам, отдето бе дошла. Брекънбъри извика подир кочияша, но той продължи, без да му обръща внимание, ала от къщата чуха гласа му, вратата се отвори наново, поток светлина обля градината и един слуга с чадър се завтече да посрещне Брекънбъри.
— На кочияша е платено — каза слугата с много учтив тон и го поведе по пътеката към стълбата. В преддверието няколко други прислужници поеха шапката, бастуна и палтото на лейтенанта, дадоха му в замяна жетон с номер и по стълба, украсена с тропически цветя, любезно го поведоха към вратата на едно помещение на първия етаж. Там важният иконом попита за името му и като обяви: „Лейтенант Брекънбъри Рич“, го заведе в гостната на къщата.
Един млад, строен и необикновено красив човек го посрещна и поздрави вежливо и радушно. Стотици свещи от най-хубав восък осветяваха помещението, което като стълбата ухаеше от множество редки и красиви цветни храсти. Една странична маса беше отрупана с апетитни блюда. Няколко слуги сновяха насам-натам с плодове и чаши шампанско. Тук имаше към шестнайсет души, все мъже, повечето млади и почти без изключение с елегантна и привлекателна външност. Те бяха разделени на две групи: едната — около маса с рулетка, другата — около втора маса, на която един от групата държеше банката на бакара.
„Значи — помисли Брекънбъри, — намирам се в частен игрален дом, а кочияшът беше примамка.“
Домакинът още го държеше за ръката, докато погледът на Брекънбъри обхване всички тези подробности, а умът му формулира заключението; едва след този бърз оглед очите му се спряха отново на него. Сега мистър Морис му направи още по-силно впечатление. Непринудено изисканите му обноски, изящността, добродушието и смелостта, изписани на лицето му, никак не съвпадаха с представите на лейтенанта за съдържател на игрален дом, а говорът му показваше, че е човек с положение и заслуги. Брекънбъри почувствува инстинктивна симпатия към домакина и макар да се ядосваше на слабостта си, не можа да устои на дружелюбната привлекателност на мистър Морис като човек и характер.
— Чувал съм за вас, лейтенант Рич — каза мистър Морис, като сниши глас, — и, уверявам ви, много ми е приятно, че се запознахме. Вашата външност съответствува на славата ви, която стигна до нас още преди да се върнете от Индия. И ако забравите поне временно своеобразния начин, по който бяхте докаран в моя дом, ще смятам присъствието ви не само за чест, но и за истинско удоволствие. Човек, който помита с един замах цял ескадрон варвари — додаде той през смях, — не бива да се смущава от нарушение на етикета, колкото и сериозно да е то.
И като го заведе до бюфета, настоя да опита от лакомствата.
„Откровено казано — мислеше си лейтенантът, — много симпатичен човек, а тук несъмнено се е събрала една от най-приятните компании в Лондон.“
Той сръбна малко шампанско, което намери превъзходно, а като забеляза, че мнозина вече пушеха, запали една от манилските си пури и пристъпи към масата с рулетката, където ту залагаше, ту следеше с усмивка късмета на другите. Докато се забавляваше така, изведнъж забеляза, че всички присъствуващи бяха под зорко наблюдение. Мистър Морис сновеше насам-нататък, привидно зает със задълженията си на домакин, но непрекъснато хвърляше пронизващ поглед наоколо; никой тук не убягваше от живото му, остро око — следеше държането на тия, които губеха най-много, изчисляваше сумите на залозите, спираше се зад двойки, увлечени в разговор — накратко казано, нито една черта или проява на присъствуващите не оставаше недоловена и незабелязана от него. „Игрален дом ли е наистина това? — питаше се Брекънбъри. — Прилича по-скоро на тайна инквизиция.“ Той почна сам да следи всяко движение на мистър Морис и макар че този човек беше винаги усмихнат, под тази маска като че ли се криеше измъчена от тревоги, неспокойна душа. Хората около него се смееха, увлечени в играта си, ала Брекънбъри бе загубил интерес към гостите.