Изведнъж младежът спря и се опита да се засмее.
— Наздраве! — провикна се той, пресушавайки чашата си. — И лека ви нощ, мои весели разорени приятели.
Когато понечи да стане, полковник Джералдин го хвана за ръката.
— Вие не ни се доверявате — каза той, — ала грешите. На всичките ви въпроси аз отговарям с „да“. Но не съм толкова свенлив и ще говоря откровено. И ние като вас сме се преситили от живота и сме решили да умрем. Рано или късно, поотделно или заедно, сме намислили да потърсим смъртта, която е готова и само чака да я хванем за косата. А тъй като срещнахме вас и вашият случай е по-спешен, нека това стане още тази вечер — и то незабавно, пък ако желаете — и тримата заедно. Такава безпарична тройка — извика той — трябва да влезе ръка за ръка в дворците на Плутон (У древните гърци, бог на земните недра, на „подземното царство“. — Б. пр.) и да се подкрепя взаимно между сенките на мъртъвците!
Джералдин бе налучкал точно маниерите и интонацията на ролята, която играеше. Дори принцът се смути и погледна верния си приятел с известно подозрение. Колкото до младежа, лицето му отново се обля с гъста руменина, а очите му замятаха искри.
— Вие сте тъкмо хора за мен! — провикна се той с почти мрачна веселост. — Да си стиснем ръцете, след като се разбрахме! — Ръката му беше студена и потна. — Даже не знаете с какви другари ще поемете вашия път! Не знаете колко щастлив беше за вас мигът, в който се почерпихте от моите крем-пити! Аз съм само обикновен боец, но боец от цяла армия. Тайният вход на Смъртта ми е известен. Аз съм от нейните доверени хора и мога да ви вкарам във вечността без много-много церемонии и шум.
Замолиха го настойчиво да обясни какво иска да каже.
— Можете ли да ми съберете осемдесет лири стерлинги? — попита той, Джералдин уж провери съдържанието на портфейла си и отговори утвърдително.
— Щастливци! — възкликна младежът. — Четиридесет лири стерлинги е встъпителният членски внос за Клуба на самоубийците.
— Клуб на самоубийците ли? — учуди се принцът. — Що е пък това?
— Слушайте — заговори младежът. — Сега сме в епохата на удобствата и искам да ви разкажа за последното изобретение от тоя род. Всеки си има работа на различни места, затова бе изнамерена железницата. Железницата ни раздели завинаги от нашите приятели; така бе създаден телеграфът — да можем да се свързваме бързо от големи разстояния. Дори в хотелите имаме асансьори, за да не си правим труда да изкачваме някакви си стотина стъпала. Сега знаем, че животът е чисто и просто сцена, на която трябва да играем глупци, докато тази роля ни забавлява. Само още едно удобство липсваше в съвременния комфорт: приличен, лек начин да слезем от тази сцена, задната стълба към свободата, или, както казах преди малко, тайният вход на Смъртта. Това, мои съмишленици-бунтари, се осигурява от Клуба на самоубийците. Не мислете, че с вас сме сами или дори изключение в това наше твърде разумно желание. Много наши ближни, на които им е дошло до гуша да играят една и съща роля всеки ден и цял живот, се въздържат от тази стъпка само поради едно или друго съображение. Едни имат семейства, които ще бъдат потресени и дори обвинявани, ако работата получи гласност; други са малодушни и се страхуват от смъртта. Така е до известна степен и с мен. Аз не съм в състояние да опра пистолет до главата си и да натисна спусъка, защото нещо по-силно от мен ме възпира и макар че съм се отвратил от живота, нямам достатъчно физически сили да прегърна смъртта и да сложа край на всичко. За такива като мен и за всички, които желаят да напуснат земната суета без много-много шум около тяхната смърт, е създаден Клубът на самоубийците. Как е основан, каква е историята му и какви клонове има в други страни лично аз не съм осведомен; дори това, което зная за устава му, нямам право да ви разкривам. Доколкото се простират правата ми обаче, аз съм на вашите услуги. Ако наистина ви е омръзнал животът, довечера ще ви заведа на събрание и ако не тази нощ, най-много до една седмица лесно ще се отървете от живота. Сега е — той погледна часовника си — единайсет; най-късно след половин час трябва да излезем оттук, така че имате на разположение половин час да обмислите предложението ми. То е по-сериозно от крем-пита — додаде младежът с усмивка — и предполагам, по-лекосмилаемо.
— По-сериозно, разбира се — отвърна полковник Джералдин, — затова ще ми позволите да поговоря пет минути насаме с приятеля си мистър Годол, нали?