По пътя им нямаше непреодолими пречки. Външната врата стоеше отворена, вратата на кабинета — открехната и там, в малка, но с много висок потон стая, младежът отново ги напусна.
— Ей сега ще дойде — каза той, като кимна, преди да изчезне. През двукрилата врата от дъното на кабинета долитаха гласове, от време на време в говора се примесваше гръм на запушалка от шампанско, последван от изблик на смях. Единственият висок прозорец гледаше към реката и кея, а по разположението на светлините разбраха, че се намират недалеч от гара Черинг крос. Мобилировката беше оскъдна, калъфите — протрити до скъсване, и нямаше нищо друго освен един ръчен звънец в средата на кръгла маса и многобройни шапки и палта, накачени на куки по стената.
— Що за бърлога е туй? — каза Джералдин.
— Тъкмо това съм дошъл да проверя — отвърна принцът. — Ако в тия помещения държат живи дяволи, може да стане забавно.
Точно в тоя миг двукрилата врата се разтвори толкова, колкото да се пропъхне човешко тяло, и едновременно с още по-голямата врява влезе високоуважаемият председател на Клуба на самоубийците. Председателят беше човек над петдесетте, едър, с люлееща се походка, космати бакенбарди, плешиво теме и мътни сиви очи, които от време на време просветваха. Устата му, налапала огромна пура, постоянно се въртеше и кривеше ту на една, ту на друга страна, докато очите му следяха пронизително и студено непознатите. Беше облечен в светъл туид и раирана риза с широко отворена яка, а под мишница носеше протоколна книга.
— Добър вечер — каза той, като затвори вратата след себе си. — Доложиха ми, че желаете да разговаряте с мен.
— Желаем, сър, да влезем в Клуба на самоубийците — отговори полковникът.
Председателят повъртя пурата из устата си.
— Какво точно искате? — попита той рязко.
— Прощавайте — отвърна полковникът, — но предполагам, че вие най-добре можете да ни дадете сведения по този въпрос.
— Аз ли? — кресна председателят. — Клуб на самоубийците ли? Я гледай, я гледай, прилича на първоаприлска шега. Бих извинил джентълмени, развеселени от посръбване, но всяко нещо си има мярка.
— Наричайте клуба си както искате — каза полковникът, — ала зад тази врата имате компания, към която настояваме да се присъединим.
— Сър — тросна се председателят, — имате грешка. Тук е частна къща и трябва незабавно да я напуснете.
През целия този кратък разговор принцът бе седял спокойно на мястото си, но сега, когато полковникът го погледна, сякаш да каже: „След като ни отговориха, за бога, да се махаме оттук!“, той извади пурата от устата си и възрази:
— Дошъл съм тук — рече той — по покана на ваш приятел. Той несъмнено ви е уведомил за намерението ми да се натрапя по този начин на вашата компания. Позволете ми да ви напомня, че човек в моето положение няма особени задръжки, и не би търпял такава грубост. Обикновено аз съм много спокоен човек, но, уважаеми сър, или благоволете да ме осведомите по дребния въпрос, който ви е добре известен, или много горчиво ще се разкайвате, че сте ме допуснали изобщо в чакалнята си.
Председателят се изсмя високо.
— Така трябва да се говори — рече той. — Вие сте човек на място. Знаете пътя към сърцето ми и сега можете да правите с мен каквото искате. Моля — продължи той, обръщайки се към Джералдин, — бъдете така добър да се оттеглите за няколко минути. Някои от формалностите на клуба трябва да се изпълнят насаме, та първо искам да свърша с другаря ви.
С тези думи той отвори вратата на една малка стаичка, в която затвори полковника.
— Вярвам ви — заяви той на Флоризел, когато останаха на четири очи, — но можете ли да гарантирате за приятеля си?
— Не колкото за себе си, макар че той има по-основателни причини да дойде тук — отвърна Флоризел, — ала му вярвам достатъчно, за да го доведа спокойно при вас. Толкова се е напатил, че и най-големият жизнелюбец на негово място отдавна да се е излекувал от привързаността си към живота. А тия дни го уволнили от военна служба загдето шмекерувал на карти.
— Наистина основателна причина — съгласи се председателят, — тук имаме поне още един такъв случай, а на него му имам доверие. Може ли да запитам дали вие сте били на военна служба?
— Да — бе отговорът, — но бях толкова мързелив, че скоро напуснах.
— По каква причина ви е омръзнал животът? — продължи председателят.
— Доколкото мога да преценя, по същата — отвърна принцът, — непоправим мързел.
Председателят се сепна.
— Дявол да го вземе — изруга той, — сигурно имате някаква по-сериозна причина.
— Нямам вече пари — добави Флоризел. — Несъмнено това е също причина за огорчение. Изостря до крайност чувството ми, че съм безполезен.