— Вечна памет на барон Тренк, образец за самоубийците! — викаше един. — От малка килийка той влезе в още по-малка, за да излезе отново на свобода.
— Ако питате мен — обади се втори, — достатъчна ми е превръзката на очите и памук в ушите. Само че на тоя свят няма достатъчно дебел памук.
Трети смяташе, че в бъдещото си състояние ще разгадае тайните на живота, а четвърти уверяваше, че нямало изобщо да стъпи в клуба, ако не бил повярвал на мистър Дарвин.
— Не можех да се примиря с мисълта — заяви този оригинален самоубиец, — че произхождам от маймуна.
Изобщо принцът остана разочарован от държането и разговорите на членовете.
„Според мен — помисли си той — не заслужава да се вдига толкова шум. Щом човек е решил да се самоубие, дявол да го вземе, нека го направи като джентълмен. Такова парадиране и бръщолевене е неуместно“.
В това време полковник Джералдин беше обзет от най-мрачни предчувствия: клубът и неговият правилник все още бяха тайна за него и той оглеждаше помещението да намери човек, който да го успокои. Така очите му се спряха на паралитика със силните очила, а като видя, че е толкова спокоен, помоли председателя, който ту влизаше, ту излизаше от стаята по разни спешни работи, да го представи на джентълмена на кушетката.
Председателят му обясни, че такива формалности в клуба са излишни, но въпреки това представи мистър Хемърсмит на мистър Малтус.
Мистър Малтус огледа полковника с любопитство, после го покани да седне от дясната му страна.
— Вие сте новодошъл — подхвана той — и желаете да ви обяснят това-онова, така ли? Дошли сте точно при когото трябва. Преди две години аз за пръв път стъпих в този очарователен клуб.
Полковникът въздъхна от облекчение. Щом мистър Малтус идва тук вече от две години, едва ли има нещо опасно за принца само за една вечер. Все пак Джералдин беше озадачен и се усъмни, че тук се таи някаква измама.
— Какво! — извика той. — Две години! Аз пък мислех… но виждам, че всъщност се шегувате с мен.
— Съвсем не — отвърна кротко мистър Малтус. — Моят случай е особен. Собствено аз съвсем не съм самоубиец, а тъй да се каже, почетен член. Рядко идвам в клуба повече от веднъж на месец. На моята немощ и на любезността на председателя дължа тези малки привилегии, за които впрочем плащам по-висок членски внос. Дори имам изключителен късмет.
— Извинявам се — каза полковникът, — но ви моля да бъдете по-обстоен. Не забравяйте, че аз съм още слабо запознат с правилника на клуба.
— Обикновен член като вас, дошъл тук да търси смъртта си — отвърна паралитикът, — идва всяка вечер, докато му излезе късметът. Ако няма пари, председателят може дори да му осигури храна и квартира, без излишен разкош, разбира се, но според мен сносна и чиста; не може да бъде другояче, като се има предвид оскъдният — ако мога да се изразя така — членски внос. А и присъствието на председателя е само по себе си най-висша наслада.
— Така ли? — възкликна Джералдин. — Той не ме очарова особено.
— Ах, вие не познавате този човек! — каза мистър Малтус. — Най-забавният чудак! А какъв разказвач! Каква хапливост! Той познава отлично живота и, между нас казано, е комай най-изпеченият мошеник в християнския свят.
— И освен това, извинявайте за израза — недосегаем като вас ли? — запита полковникът.
— Да, недосегаем, само че в съвсем друг смисъл-отвърна мистър Малтус. — Мен от състрадание ме щадят, но накрая и аз ще трябва да си отида. А той е винаги извън играта. Размесва и раздава картите, после прави каквото е нужно. Този човек, скъпи ми мистър Хемърсмит, е същински гений. От три години се е отдал в Лондон на своето полезно и — струва ми се, мога да добавя — артистично призвание, и нито веднъж не е казвана лоша дума за него. И според мен е много находчив човек. Сигурно помните известния случай от преди шест месеца, когато един джентълмен се отровил случайно в аптека? Наистина това не беше от най-находчивите, от най-интересните му хрумвания, но колко просто и колко безопасно!
— Вие ме смайвате — каза полковникът. — Нима този злочест джентълмен е бил една от… — той искаше да каже „жертвите“, но съобрази навреме и се поправи: — … един от членовете на клуба?
Същевременно в главата му проблесна мисълта, че и самият мистър Малтус не говори с тон на човек, влюбен в смъртта, и побърза да добави:
— Ала ми се струва, че все още не съм наясно. Вие говорите за размесване и раздаване на карти, но с каква цел, ако мога да зная? И тъй като виждам, че не само не ви се умира, но и напротив, откровено казано, не мога да проумея какво ви кара изобщо да идвате тук.