— Правилно казвате, че не сте наясно — отговори мистър Малтус, като се пооживи. — Ах, уважаеми сър, този клуб е храм на опиянението. Ако при крехкото си здраве можех да понасям по-често възбуда, мога да ви уверя, че щях и по-често да идвам тук. Само чувството за дълг, породено от стар навик вследствие на боледуването и строгия режим, ме възпира от излишества тук, където, трябва да ви призная, намирам развлечение. Опитвал съм всичко, сър — продължи той, слагайки длан върху ръката на Джералдин, — всичко без изключение и мога да ви дам честна дума, че е силно и незаслужено преувеличено. Хората си играят с любовта. А аз отричам, че любовта е силно чувство. Страхът е силно чувство; играй си със страха, ако искаш да изпиташ най-дълбоко удоволствие от живота. Завиждайте ми… завиждайте ми, сър — додаде той с тържествуваща усмивка, — аз съм страхливец!
Джералдин понечи да се отдръпне с отвращение от този жалък нещастник, ала с усилие се овладя и продължи разпита си.
— Но по какъв начин, сър — запита той, — това удоволствие се удължава така изкусно? И къде е тук елементът случайност?
— Трябва да ви кажа как се избира жертвата за всяка вечер — отвърна мистър Малтус, — и не само жертвата, но и човекът, определен да бъде оръдие на клуба и върховен жрец на смъртта в случая.
— О, господи! — възкликна полковникът. — Значи се избиват взаимно? Малтус кимна и добави:
— Така се освобождават от грижата да се самоубиват.
— Милостиви боже! — възкликна полковникът. — Значи и вие, и аз… и приятелят ми… всеки от нас може да стане тази вечер убиец на ближния си и на безсмъртната му душа? Възможни ли са такива неща между хора, родени от жена? О, срам и позор!
Той понечи да скочи ужасен, но в тоя момент улови погледа на принца. Флоризел го гледаше от другия край на стаята навъсено и гневно. И за миг Джералдин възвърна самообладанието си.
— Е, пък, в края на краищата — вметна той, — защо не? А щом казвате, че тази игра е интересна, Ogue la galere (Каквото ще да става (фр.) — Б. пр.) — смятайте ме за член на клуба!
Смайването и ужасът на полковника правеха голямо удоволствие на мистър Малтус. Той имаше една порочна слабост: наслаждаваше се, когато виждаше у другите благородни пориви, докато самият той в своята поквара чувствуваше, че стои над такива чувства.
— Е, сега, след като превъзмогнахте първоначалното си учудване — каза той, — можете сам да оцените предимствата, които доставя нашето дружество. Както виждате, в него е съчетано вълнението на хазарта, дуела и римския амфитеатър. Добре са правели езичниците, искрено се възхищавам на изтънченото им въображение, но писано било християнска страна да стигне до такава крайност, такава квинтесенция, такава пълна острота на преживяванията. Ще разберете колко блудкави са всякакви развлечения за човек, вкусил от нашите наслади. Играта, с която се развличаме — продължи той, — е изключително проста. Взема се колода карти… но предполагам, че след малко ще видите как става тази работа. Моля позволете ми да се опра на ръката ви. За нещастие аз съм парализиран. И наистина, точно когато мистър Малтус започна да описва играта, се отвори друга двукрила врата и всички членове на клуба взеха да минават малко забързано в съседната стая. Тя беше във всяко отношение подобна на тази, от която влизаха, но малко по-другояче мебелирана. В средата се намираше продълговата зелена маса, на която председателят седеше и разбъркваше много усърдно колода карти. Дори с помощта на бастуна и подкрепата на полковника мистър Малтус вървеше толкова трудно, че когато двамата и принцът, който ги дочака, влязоха в помещението, всички вече бяха насядали, затова тримата заеха места един до друг в противоположния край на масата.
— В колодата има петдесет и две карти — прошушна мистър Малтус. — Следете асото пика, което е знакът на смъртта, и асото спатия, с което се определя изпълнителят за тази вечер. Ех, щастливи, щастливи сте вие, младите! — додаде той. — Имате добро зрение и можете да следите играта. Уви! Аз не мога да различа оттук асо от двойка.
И се погрижи да си сложи втори чифт очила.
— Да следя поне лицата — обясни той.
Полковникът осведоми набързо приятеля си за всичко, което бе научил от почетния член на клуба, и за предстоящия страшен избор. Принцът усети как сърцето му се сви, обляно от смъртен хлад, преглътна с мъка и се заоглежда като човек, попаднал в капан.
— С един смел скок — прошепна полковникът — можем да се измъкнем. Но това предложение накара принца да се ободри.
— Мълчете! — каза той. — Колкото и сериозен да е залогът, играйте като джентълмен.
Отново се озърна и по всичко личеше, че вече е възвърнал самообладанието си, макар че сърцето му тупаше силно и усещаше някакво неприятно парене в гърдите. Членовете бяха вече притихнали и съсредоточени; всички бяха бледи, ала нямаше по-блед от мистър Малтус. Очите му бяха изпъкнали, главата му се люлееше на врата, ръцете се вдигаха една след друга към устата, вкопчвайки се в треперещите, пребледнели устни. Личеше, че почетният член по много своеобразен начин се наслаждаваше на членството си в клуба.