— Много коне съм подковавал през живота си — викаше той, — но такова чудо не съм виждал.
Може би не знаете, какво значи да се подкове кон? Тогава ще ви кажа, че конете имат нужда от обуща, също както хората, иначе ще им се изтрият копитата, ще се подхлъзват, а при поледица може да им се случи нещастие. Разбира се, това не са обикновени обуща, а едни извити парчета желязо, които се заковават за копитото — с една дума: подкови, каквито сигурно сте виждали.
Но малкият кафяв кон явно беше решил, че не иска да носи подкови. Стоеше си кротко и мирно, докато никой не пипаше задния му крак, но щом ковачът протегнеше ръка и едва-едва докоснеше крака, веднага се повтаряше същият дивашки цирк като преди и конят с ритници се отскубваше, въпреки че половин дузина мъже се мъчеха да го удържат. Търговецът на коне от Молила, който беше купил коня, лека полека се разлютяваше все повече.
— Дайте да опитам аз! — каза той най-сетне и озлобено хвана единия крак на коня. Но в същия миг отнесе такъв ритник, че седна насред една локва.
— Да-да, такива ми ти работи! — обади се някакъв селянин, който стоеше отстрани и само гледаше. — Мен слушайте, този кон не може да се подкове, у дома в Тюна опитваха поне двайсет пъти.
Тогава търговецът на коне разбра, че са го измамили при покупката на коня и се озлоби още повече.
— Който иска, нека вземе тая кранта! — кресна той. — И да не ми се мярка повече пред очите!
И кой, мислите, излезе напред? Емил, разбира се!
— Мога да го взема — заяви той. Но търговецът на коне се изсмя:
— Ти ли бе, сополанко?!
Естествено, той не говореше сериозно, като каза, че ще даде коня, но тъй като там стояха толкова много хора и слушаха, трябваше да се измъкне по някакъв хитър начин и затова рече:
— Добре, наистина ще получиш коня, ако го удържиш, докато го подковем.
Всички, които стояха там, се изсмяха, та нали и те бяха опитвали и знаеха, че този кон никой не може да го удържи.
Но вие не си мислете, че Емил беше глупав. Той знаеше повече за конете, от когото и да било в цяла Льонеберя и в цял Смоланд и когато малкият кафяв кон риташе и блъскаше и цвилеше като луд, Емил си помисли:
„Държи се точно като Лина, когато я гъделичкат.“
Това беше така, но само Емил го разбра. Малкият кон чисто и просто имаше гъдел. Затова риташе и пръхтеше и блъскаше точно като Лина, а цвилеше така лудешки, защото — също като Лина — щеше да умре от смях, щом пипнеха задните му крака — е, нали знаете какво е да те гъделичкат. Емил отиде при коня и хвана главата му с малките си, здрави ръце.
— Слушай какво ще ти кажа — започна той. — Искам да те подковат и престани да се инатиш, защото ти обещавам, че няма да те гъделичкам.
Знаете ли какво направи после Емил? Заобиколи коня, за да застане зад него, грабна пъргаво едното задно копито и го повдигна. А конят само обърна глава и кротко погледна Емил, сякаш искаше да види какво е намислил да прави. Защото, виждате ли, с копитата си конят не усеща повече, отколкото ние с ноктите си, та затова ще разберете, че там няма никакъв гъдел.
— Заповядайте! — каза Емил на ковача. — Дай подковата! Аз ще държа.
Зяпачите започнаха да шушукат помежду си и продължиха, докато Емил помогна на ковача да подкове и четирите копита на коня.
Но когато всичко свърши, търговецът на коне взе да го усуква. Добре помнеше, какво бе обещал, но не искаше да устои на обещанието си. Вместо това измъкна от кесията една банкнота от пет крони и я подаде на Емил.
— Смятам, че това е достатъчно — рече той. Но селяните наоколо много се ядосаха, защото всички държаха на думата си и бяха справедливи.
— Я не се опитвай! — викнаха те. — Момчето си заслужи коня! Трябва да му го дадеш!
Така и стана. Търговецът на коне беше богат, всички го знаеха и за да не се посрами, трябваше да устои на думата си.
— Е, триста крони не са кой знае колко — примири се той. — Вземай крантата и изчезвай!
Ех, как се зарадва Емил! Той възседна своя подкован кон и излезе през портата като същински генерал. Селяните викаха „Ура!“, а ковачът каза:
— Ей такива работи стават, когато във Вимербю има пазар!