Сега запомнихте ли, кой живееше в Катхулт?
Таткото на Емил, който се казваше Антон; майката на Емил, която се казваше Алма; сестричката на Емил, която се казваше Ида; ратаят, който се казваше Алфред; слугинята, която се казваше Лина и най-сетне Емил, който се казваше Емил.
И Кроса-Мая, естествено — не бива да я забравяме. Тя беше дребна, мършава бабичка, която живееше в една колибка в гората и честичко прескачаше до Катхулт, за да помага при прането и за надениците и други такива неща, и за да плаши Емил и Ида със страшните си приказки за духове и привидения, и призраци, и убийци, и крадци, и разни такива смехории, каквито само Кроса-Мая си знаеше.
Но сега може би вече искате да чуете нещо за пакостите на Емил? Той си ги вършеше всеки ден, освен когато имаше температура, така че спокойно можем да изберем който ден си искаме и да видим какво е направил тогава. Впрочем, защо пък да не вземем именно 28 юли, а?
СЪБОТА, 28 ЮЛИ,
КОГАТО ЕМИЛ ИЗТЪРСИ СМЕСТА ЗА КЪРВАВИЦИТЕ ВЪРХУ ТАТКО СИ И ИЗДЯЛКА СТОТНОТО ДЪРВЕНО ЧОВЕЧЕ
В кухнята на Катхулт имаше един миндер, боядисан в синьо, и на него спеше Лина. В онуй време, когато се случи тази история, в кухните на цял Смоланд стояха миндерчета, където обкръжени от бръмчащи мухи спяха слугините върху дюшеци, сплъстени на бучки, та защо да не е било така и в Катхулт? Лина си спеше хубаво на своето миндерче. Нищо не можеше да я дигне сутрин преди четири и половина, когато будилникът започваше да звъни и тя трябваше да отиде да дои кравите.
Щом Лина напуснеше кухнята, таткото на Емил тихичко се вмъкваше там, за да изпие сутрешното си кафе на спокойствие, преди да се е събудил Емил. Беше му много приятно да седи съвсем сам до голямата сгъваема маса, да не му се мярка никакъв Емил, да слуша как навън пеят птичките и кудкудякат кокошките, да сърба кафето и лекичко да се полюлява със стола, да усеща хубавите дъски на пода под краката си, които Лина бе изтъркала, та бяха станали съвсем бели… не, тя естествено беше изтъркала ДЪСКИТЕ, а не краката на таткото на Емил, въпреки че това може би е било необходимо — кой знае?! Сутрин таткото на Емил ходеше бос и то не само защото му беше приятно.
— Така можем да спестим малко от разходите за обуща — каза той веднъж на майката на Емил, която упорствуваше и изобщо не искаше да ходи боса. — Както си почнала да късаш обуща, трябва непрекъснато да ти купувам нови — минат се, не минат десет години…
— Да, именно! — отвърна майката на Емил и по този въпрос те не обелиха повече нито дума.
Преди малко казах, че нищо не можеше да дигне Лина преди да зазвъни будилникът, но една сутрин тя все пак се събуди от нещо друго. Беше на 27 юли — именно онзи ден, когато Емил имаше температура. Представете си, какъв ужас: още в четири часа сутринта Лина се събуди от това, че една голяма мишка притича право през лицето й. Тя скочи с писък и грабна първата цепеница, която й попадна, но мишката изчезна в една дупка до сандъка за дърва.
Таткото на Емил беше извън себе си, когато чу за мишката.
— Хубава работа! — затюхка се таткото на Емил. — Мишки в кухнята — ами че те ще вземат да ни изядат и хляба, и свинското!
— И МЕН! — викна Лина.
— А за нашия хляб и за свинското мислиш ли? — рече таткото на Емил. — Довечера ще оставим котката да пренощува в кухнята!
Емил чу за мишката и макар да имаше температура, веднага започна да крои как да я хване, ако номерът с котката се провали.
В десет часа вечерта на 27 юли, Емил вече нямаше никаква температура, но имаше огромно желание да развие някаква дейност. По това време всички останали в Катхулт вече спяха: таткото на Емил, майката на Емил и малката Ида в спалнята до кухнята, Лина на миндерчето в кухнята, Алфред в ратайската стаичка до дърводелската барака. Свинете и кокошките си спяха в кочината и в курника, кравите и овцете спяха навън по зелените морави, само в кухнята будуваше ококорена котката и копнееше за обора, защото там имаше повече мишки. Буден и ококорен беше и Емил, стана от леглото си в спалнята и тихичко на пръсти отиде в кухнята.
— Бедната ми Монса, там ли седиш! — прошепна Емил, като видя очите на котката да блестят до вратата към двора.
— Мяу — отговори Монса. И тъй като много обичаше животните, малкият Емил пусна Монса да излезе навън.
Естествено, той разбираше, че мишката трябва да се хване и след като котката я нямаше, това трябва да стане по друг начин. Затова Емил взе капана и го зареди с едно вкусно парченце свинско месо, а после го сложи до дупката при сандъка за дърва. Но след това размисли. Ако мишката види капана, щом като си подаде носа от дупката, сигурно ще се усъмни и изобщо няма да се хване. По-добре ще е, разсъждаваше Емил, да я остави първо да си потършува спокойно из кухнята и изведнъж да намери капана, където най-малко го очаква. Известно време той обмисляше дали да не сложи капана върху лицето на Лина, щом като мишката има навика да притичва оттам, но се усъмни, че Лина ще се събуди и ще развали всичко. Не, трябваше да го сложи другаде. А защо не под голямата сгъваема маса? Именно там би трябвало да отиде една мишка, за да търси паднали трохи — естествено, не около мястото на таткото, защото там трохите бяха рядкост.