Изведнъж Командоршата се разтреперва от главата до петите, никога през целия й живот не я е хващал такъв страх. Кой може да минава през заключени врати? Само ангелите небесни… да, такава ще е работата! Тия жалки нещастници, които тя измами и им открадна надениците, кървавицата и емфието, тях именно ангелите небесни са отнесли на някое по-добро място от приюта. Само нея са оставили тук в беда и нищета, ох, ох, ох! Командоршата започва да скимти като куче.
Но изведнъж долита глас откъм единия нар, където нещо мъничко и жалко лежи свито под завивките.
— Какво си се разхленчила? — пита Салия Амалия.
Ех, колко бързо се окопитва Командоршата! Колко бързо изтръгва със заплахи цялата истина от Амалия! Умее ги тези неща Командоршата!
А след това поема бегом към Катхулт. Сега ще ги прибере, своите дрипльовци, и то трябва да стане бързо и трябва да стане тихо, за да не се вдига много шум около тази работа в Льонеберя.
Катхулт лежи тъй красиво под лунната светлина! Тя вижда, че през прозорците на кухнята свети, сякаш са запалени много свещи. Изведнъж я досрамява и не може да се реши да влезе. Иска първо да надзърне през единия прозорец и да види, дали там наистина гощават нейните сиромаси. Но й трябва сандък или нещо друго, върху което да се покатери, защото иначе не достига до горе. Командоршата се отбива към дърводелската барака, за да си намери нещо. И наистина намира. Но не сандък. Намира наденица. Как може такова нещо, една разкошна шпекова наденичка се мъдри забучена на клечка насред снега, огряна от лунна светлина. Вярно, че Командоршата в момента се е натъпкала с баница до пръсване, но тя знае колко бързо човек огладнява отново, а да оставиш цяла наденица да стърчи там и да стане зян би било просто безумие, смята Командоршата. И тя прави една крачка. Една единствена дълга крачка.
Ей така едно време ловяха вълци в Смоланд. Именно в този миг, когато Командоршата падна във вълчата яма, приключи угощението в Катхулт и всички бедняци излязоха и насядаха в шейната, за да се приберат. Тогава откъм вълчата яма не се чу никакъв звук, защото Командоршата отначало не искаше да вика за помощ. Сигурно мислеше, че сама ще може да изпълзи нагоре и затова си премълча.
И така нейните сиромаси се понесоха в облак сняг по надолнищата, стигнаха до приюта, намериха — колко странно — вратата отключена, влязоха и направо се заклатиха към леглата си, съвсем изтощени от преяждане и от пътуването с шейната, но по-весели отколкото са били от години насам.
А към Катхулт потеглиха Емил и Алфред, и малката Ида, под светлината на луната и блясъка на звездите. Емил и Алфред теглеха шейната, а на Ида позволиха да се вози по целия път, защото беше толкова мъничка.
Ако някога сте се пързаляли с шейни по такива заснежени пътища като тези около Льонеберя, в една спокойна лунна вечер, тогава сигурно знаете, каква странна тишина цари, сякаш целият свят си е легнал да спи. И можете да си представите колко ли е страшно, ако в тази тишина внезапно прозвучи зловещ вой. А ето, че Емил и Алфред, и Ида извличаха шейната по последния склон, без да подозират нищо лошо и внезапно дочуха откъм вълчата яма на Емил някакъв вой, който би могъл да смрази кръвчицата на когото и да било. Малката Ида пребледня и в този миг много закопня за майка си. Обаче Емил — не! Той подскочи като козле от луда радост!
— В моята яма има вълк! — викна той. — Ох, къде ми е пушкътъ?
Воят ставаше все по-страшен, колкото повече приближаваха. Той ехтеше над Катхулт и човек би помислил, че гората е пълна с вълци, които отговарят на жалбите на пленения вълк.
Но Алфред рече:
— Странни звуци издава този вълк! Я слушай!
И те спряха в лунната светлина и се ослушаха в странното виене на вълка.
— Помощ, помощ, ПОМОЩ! — виеше той.
Очите на Емил заискриха.
— Вълколак! — провикна се той. — Честна дума, хванал се е вълколак!
С няколко скока се озова до ямата преди другите. И там видя какъв вълк си беше хванал. Никакъв вълколак, а само тази долна Командорша. Емил просто побесня — какво търсеше тя в неговата яма?! Той искаше ИСТИНСКИ вълк! Но след това поразмисли. Може би все пак имаше някакъв смисъл в това, че Командоршата бе паднала във вълчата яма. Хрумна му, че биха могли да я поукротят, за да стане малко по-добра и не толкова зла, дори му дойде на ум, че направо можеха да я научат да си знае мястото. Защото това беше нещо, което Командоршата трябваше да научи. Затова той се провикна към Алфред и Ида: