На третия ден на Коледа, както вече казах, роднините от Ингаторп бяха канени на гощавка в Катхулт — ох, ох, ох, каква гощавка би могло да има? Е, все пак, намери се пресносолно свинско месо в килера, а печено свинско с картофи и лучен сос може да се поднесе дори на някой крал, ако стане нужда.
Но когато майката на Емил седна вечерта да пише в синята тетрадка, трябва да се признае, че й беше много мъчно, и по страницата до днес личат петна, сякаш някой е плакал над нея.
„Третя ден на колидъ, ф гулямъ мъкъ, Вечиртъ“, е написано като заглавие. А отдолу „Днесс цел ден сидя ф Дървуделскътъ гуркоту Мумче. Фсъщност Наистинъ е дубро Мумчету макар пунякугъ дъ мислйъ, че савсем е щуро.“
Но животът в Катхулт продължаваше. Зимата бързо отмина и дойде пролетта. Емил седеше често в дърводелската барака, а когато не беше там, играеше с Ида и яздеше Лукас и караше колата с млякото, и дразнеше Лина, и си говореше с Алфред и малко по малко му хрумваха нови поразии, които правеха живота му богат и разнообразен от сутрин до вечер, та в началото на месец май той имаше не по-малко от сто двайсет и пет дървени човечета на полицата в дърводелската барака — браво на момчето!
Алфред не правеше пакости, но въпреки това си имаше грижи, защото все още не се осмеляваше да каже онази работа на Лина. Че не иска да се ожени за нея.
— Не е ли все пак най-добре АЗ да й го съобщя — предложи Емил, но Алфред не искаше да чуе за подобно нещо.
— Нали знаеш, то трябва да се каже внимателно, та да не се засегне.
Алфред беше наистина добра душица и просто не можеше да реши как най-внимателно да каже това на Лина. Но една събота вечер, в началото на май, когато Лина седеше на стъпалата пред ратайската къщурка и упорито го чакаше да излезе, за да се лигави с нея, Алфред изведнъж реши: сега или никога! Наведе се през прозореца и се провикна:
— Слушай, Лина! Отдавна си мислех да ти кажа нещо!
Лина се разкикоти, защото си мислеше, че ще последва нещо, което много й се искаше да чуе.
— Какво е то, миличък Алфред? — извика тя в отговор. — Какво искаш да ми кажеш?
— Виж какво, тая работа с жененето, дето я говорехме… я да вземем да плюем на нея!
Да, тъй го рече горкият Алфред. Ужасно е, че трябва да се повтори. Може би не биваше да ви го разкажа, защото не искам да ви уча на лоши думи, освен онез, които вече знаете. Но все пак помнете, че Алфред беше само един беден ратай от Льонеберя, а вие не сте. Той просто не можа да измисли по-изискан начин да се изрази, а толкова време бе си блъскал главата, горкият Алфред. Впрочем Лина изобщо не се обиди.
— Така си мислиш! — заяви тя. — Ще видиш ти, кой крив, кой прав!
И в този миг Алфред разбра, че сигурно никога няма да се отърве от Лина. Но тъкмо тази вечер му се искаше все пак да е щастлив и свободен и затова отиде с Емил на катхултското езеро да ловят костури.
Беше една толкова красива вечер, каквито няма почти никъде, освен в Смоланд. Всички храсти в Катхулт цъфтяха, косовете пееха, комарите жужеха, а костурите кълвяха, че просто драго да ти стане. Емил и Алфред седяха и гледаха как поплавъците подскачат върху гладката вода. Не разговаряха много, но им беше хубаво. Седяха там, докато слънцето започна да залязва и тогава се запътиха към дома: Алфред с костурите, нанизани на хвойново клонче, а Емил свирукаше на бъзова свирка, която му беше издялкал Алфред. Тръгнаха през горичката, по криволичещата пътека под пролетно зелените брези. Емил надуваше свирката, та смайваше косовете, но изведнъж замлъкна и извади свирката от устата си.
— Знаеш ли какво ще правя утре? — попита той.
— Не — отвърна му Алфред. — Някоя пакост ли?
Емил пъхна пак свирката в уста и започна да свири. Известно време вървеше и свиреше и мислеше усилено.
— Не знам — рече най-сетне. — Никога не знам дали ще е пакост, докато не е станала.