— Наистина е достатъчно — отвърнах.
— Да речем, че сте държавник в затруднено положение. Времето лети, а трябва да се направи нещо бързо. Е?
— Бих дал една доза на частния си секретар — казах аз.
— И печелите два пъти повече време. А я си представете, че искате по-бързо да завършите някоя ваша книга.
— В такива случаи обикновено винаги се упреквам, че изобщо съм се захванал с нея — отвърнах аз.
— Или сте, да речем, някой лекар, затънал до гуша в работа, а се налага да седнете и да обмислите диагнозата. Или адвокат… или някой студент, който зубри за изпит.
— Една лира капката — казах аз, — даже и повече за такива хора в затруднено положение.
— Също и при дуел — рече Гибърн, — където всичко завиди от това кой по-бързо ще натисне спусъка.
— Или при фехтовка — замислено добавих аз.
— Виждате ли — каза Гибърн. — Ако успея да получа такова универсално средство, от него наистина няма да има никаква вреда, освен може би това, че ще ви доближи до старостта в някаква безкрайно малка степен. Но затова пък ще сте живели два пъти повече от останалите…
— Колкото за дуела — замислено казах аз, — смятате ли, че ще бъде честно?
— Това да оставим на секундантите — рече Гибърн.
— И вие наистина мислите, че такова нещо е възможно? — върнах се аз към предишните разсъждения.
— Толкова възможно — отвърна Гибърн и се загледа в нещо, което изтрополи край прозореца, — колкото ей този дилижанс. Всъщност…
Той замълча и ми се усмихна многозначително, после бавно забарабани по бюрото си, където беше зеленото флаконче.
— Струва ми се, че вече знам този състав… Вече се доближавам до нещо. — Нервната усмивка на лицето му издаваше голямото значение на неговото откритие. Той рядко разговаряше за текущите си експерименти, освен ако нещата не бяха почти завършени. — Може би, може би… няма да се учудя, ако… Може да се получи дори повече от удвояване на енергията, кой знае?
— Велико нещо ще бъде? — подхвърлих аз.
— Велико ще бъде, наистина.
Но не мисля, че той си представяше съвсем ясно величината на своето откритие.
Спомням си, че неведнъж след това сме говорили за лекарството „нов ускорител“, както го нарече той, и всеки път тонът му ставаше все по-убедителен. От време на време професорът се безпокоеше за непредвидените усложнения във физиологично отношение, които биха могли да настъпят при употребата на бъдещото лекарство, и в такива моменти радостта му малко се помрачаваше. Друг път, обзет от нескрито користолюбие, той надълго и усърдно обсъждаше с мен паричната страна на въпроса.
— Хубаво нещо — казваше Гибърн, — грандиозно! Вече съм убеден, че давам нещо на света, и смятам, че ще бъде съвсем разумно той да ми се отплати за това. Да запазиш достойнство в науката, е от голямо значение, но според мен би трябвало да получа монопол над лекарството, примерно за десет години. Не мога да разбера защо само разни празноглавци ще изпитват радостите на живота!
С течение на времето моят интерес към лекарството не отслабна. Дълбоко в себе си винаги съм изпитвал необикновено влечение към метафизиката; винаги съм склонен на парадокси за времето и пространството. И ми се струваше, че Гибърн подготвя именно абсолютен ускорител на живота. Представете си, че всеки човек започне многократно да поглъща дози от това лекарство. Животът му би бил активен и даже рекорден, но още на 11 години той ще бъде възмъжал, на 22 ще бъде зрял, а на 30 ще развие старческа слабост. Види се, по това време Гибърн се опитваше да постигне онова, което природата е направила за евреите и ориенталците: те възмъжават, преди да навършат двадесетте, и остаряват на петдесет години, като през цялото време мислят и действуват по-бързо от нас. Чудотворната сила на лекарствата винаги ми е изглеждала велика. Те могат да подлудят човека, могат да го успокоят, могат да го направят невероятно силен и бодър или безпомощен и слаб, могат да възбудят страстите му или да ги уталожат. И ето сега това ново чудо щеше да попълни чудния арсенал от стъкълца в услуга на докторите. Но Гибърн бе прекалено нетърпелив да постигне по-бързо техническите подробности по откритието си и затова не обръщаше сериозно внимание на моето становище по въпроса.
На седми или осми август той заяви, че му остава да извърши дестилирането, което щеше да реши неговия провал или успех, а на десети ми съобщи, че препаратът е готов и че „новият ускорител“ е вече осезаема действителност за света. Срещнах го на хълма Сандгейт, по пътя за Фоукстън — мисля, че отивах да се подстригвам. Той се завтече да ме посрещне — допускам, че бе тръгнал за дома ми, за да ме посвети незабавно в успеха си. Спомням си, че очите му необичайно блестяха, а лицето му бе пламнало и още тогава забелязах трескавата пъргавина на походката му.