Той вдигна своята чаша.
— За „новия ускорител“ — казах аз.
— За „новия ускорител“ — отвърна той, чукнахме се и пихме. После незабавно затворих очи.
Навярно ви е позната онази пълна забрава, в която изпада човек, когато поеме „райски газ“. Това продължи неопределено време. После чух, че Гибърн ми каза да се събудя, трепнах и отворих очи. Той стоеше насреща, както преди, все още с чаша в ръка. Беше празна, това бе единствената разлика.
— Е? — запитах аз.
— Нещо нередно?
— Нищо. Само лека възбуда. Нищо повече.
— Чувате ли нещо?
— Не — отвърнах аз. — Божичко, каква тишина наистина! Само някакво слабо потропване, като че ли в стаята вали дъжд. Какво е това?
— Звуците, разложени на съставните им елементи — струва ми се, каза Гибърн, но не бях съвсем сигурен. Той погледна през прозореца.
— Виждали ли сте някога завеса на прозорец в такъв вид?
Проследих погледа му и видях разветия край на завесата, застинал в необикновено положение от лекия полъх на вятъра.
— Не — отговорих аз. — Наистина много чудна работа.
— Ами това? — рече той и разтвори пръстите си, с които държеше чашата. Истинктивно трепнах в очакване тя да се счупи при падането. Но чашата даже не помръдна, само увисна неподвижно във въздуха.
— С една дума — каза Гибърн, — при обикновени условия всеки предмет в първата секунда пада със скорост пет метра. В момента тази чаша пада с такава скорост. Само че, както виждате, тя още не е изминала пътя за една стотна част от секундата. Това може да ви даде известна представа за силата на моя „ускорител“. — Той размаха ръка около бавно спускащата се чаша. На края я хвана за дъното и съвсем внимателно я остави на масата. — Е? — обърна се той към мен и се засмя.
— Изглежда, всичко е наред — казах аз и започнах предпазливо да ставам от стола. Чувствувах се отлично, съвсем лек и спокоен, и напълно уверен в себе си. Всичко в мен вървеше страшно бързо. Сърцето ми например биеше с хиляда удара в секунда, но това не ми причиняваше никакво неудобство. Погледнах през прозореца. Някакъв неподвижен велосипедист с наведена глава и замръзнал облак прах зад колелото си изгаряше от желание да настигне забързан открит дилижанс, който изобщо не помръдваше. Зяпнах в почуда при тази невероятна гледка. — Гибърн! — извиках аз. — Колко време действуват тези проклети капки?
— Никой не знае — отвърна той. — Последният път, когато взех от лекарството, легнах да спя, а когато се събудих, то вече не действуваше. Признавам, изплаших се. Вероятно е действувало само няколко минути, но изглеждаше като часове. Според мен обаче действието му изведнъж ще спадне.
Забелязах с гордост, че не изпитвам никакъв страх, навярно защото все пак бяхме двама.
— Да излезем навън — предложих аз.
— Нямам нищо против.
Всички ще ни видях.
— Няма да могат. В никакъв случай! Та ние ще вървим хиляди пъти по-бързо от най-скоростната машина, направена досега. Хайде! Но как? През терасата или през вратата?
Избрахме терасата.
Имал съм много странни приключения, представял съм си и съм чел разни невероятни неща, но най-страшното и чудновато събитие през целия ми живот беше без съмнение това кратко и бурно пътешествие с Гибърн по поляните на Фоукстън под въздействието на „новия ускорител“. Минахме през дворната врата и излязохме на пътя, където най-подробно разгледахме неподвижния трафик. Колелата на дилижанса и някои от краката на конете, краят на камшика и долната челюст на кондуктора, който току-що бе започнал да се прозява, очевидно се движеха, но всичко останало в цялата тази тромава кола стоеше като приковано. Не се дочуваше абсолютно нищо с изключение на някакво едва доловимо потракване от устата на един човек! Кочияшът, кондукторът и единадесет души стояха там като вкаменени детайли на някакъв монумент! Отначало, когато минахме край тях, ефектът бе абсурдно чудноват, но после стана неприятен. Хора като нас и все пак не съвсем, застинали в небрежни пози, недовършили един или друг жест.
Момиче и младеж се усмихваха един на друг: зейнала усмивка, която застрашаваше да продължи навеки. Някаква жена с развята пелерина бе облегнала рамо на перилото и наблюдаваше къщата на Гибърн с немигащ поглед на вечността. Един мъж бе вдигнал ръка да поглади мустаците си също като някоя восъчна фигура, друг пък бе протегнал в изморителна поза вдървена ръка с разперени пръсти след отнесената от вятъра шапка. Гледахме ги, смеехме се, но после ни обзе някаква погнуса, обърнахме се и минахме под носа на велосипедиста по посока към ливадите.
— Боже мой! — извика Гибърн. — Я погледнете!
Той вдигна показалец, на върха на който бавно шаваше с крилца една пчела. Тя лазеше полека със скоростта на някой изключително ленив охлюв.