Така стигнахме до Ливадите. Тук безумието изглеждаше безкрайно. Оркестърът свиреше очевидно много силно, въпреки че всичко, което достигаше до слуха ми, беше ниско, бръмчащо тракане, някаква продължителна въздишка, която от време на време преминаваше в звук, подобен на бавното приглушено тиктакане на някой гигантски стенен часовник. Вкаменели хора стояха изправени; странни, мълчаливи; самоуверени на вид манекени бяха застанали на един крак, както се разхождаха по тревата. Минах край пудел, увиснал във въздуха в момента на скок, и загледах бавното движение на краката му при неговото спускане към земята.
— Господи! Погледнете тук — извика Гибърн и за миг спряхме пред една внушителна личност, облечена в бял фланелен костюм на райе, бели обувки и панамена шапка, точно когато се обръщаше, за да намигне на две празнично облечени дами. Намигване, проследено с такива тънки подробности, достъпни за нас, е нещо съвсем непривлекателно. То загубва напълно веселото си лукавство. Тогава може да се види, че окото не се затваря докрай и че под спускащия се клепач се появява долната част на очната ябълка и една бяла ивица.
— Ако господ не ми отнеме паметта — рекох аз, — вече никога няма да намигам.
— Нито да се усмихвате — продължи Гибърн, загледан в зъбите на ухилените дами.
— Ужасна горещина! — казах аз. — Да вървим по-бавно.
— Дадено — каза Гибърн.
Упътихме се покрай инвалидните столове по пътеката. Мнозина от хората в тези столове изглеждаха почти естествени в пасивните си пози, но разкривените музиканти в червено бяха наистина съвсем жалка гледка. Един господин с мораво лице бе застинал в мига, когато полагаше нечовешки усилия да сгъне вестника си на вятъра; съществуваха най-различни доказателства, че всички тези мудно движещи се хора са облъхвани от доста силен ветрец, който обаче не съществуваше за нас, доколкото можехме да усещаме. Излязохме от тълпата и се отдалечихме, за да се обърнем и погледаме. Беше невероятно чудно да се види цялото това множество, превърнато в картина, доведено до състояние на истински восъчни фигури. Беше нелепо, неестествено. Но то ме изпълваше с някакво необяснимо чувство за радост и превъзходство. Помислете си само! Онова, което бях казал, мислил и вършил, откакто тази течност почна да действува в жилите ми, бе станало само за едно мигване на всички тези хора, на целия свят.
— „Новият ускорител“… — подхванах аз, но Гибърн ме прекъсна.
— Я вижте онази отвратителна старица — рече той.
— Коя старица?
— Живее до нас — отвърна Гибърн. — Има едно пале, което непрекъснато джавка. Не, изкушението е наистина много голямо!
От време на време у Гибърн има нещо много момчешко и непринудено. И преди да мога да го възпра, той се втурна, грабна нещастното животинче от видимия мир и стремително се затича към възвишенията на края на Ливадите. Всичко беше тъй необикновено! Кучето даже не залая, нито пък се опита да се измъкне, все едно че беше умряло. То като че ли се вдърви в състояние на дълбок сън. Гибърн го хвана за врата, сякаш то беше от дърво.
— Гибърн — извиках аз, — оставете го! — После добавих още нещо. — Ако тичате така — провикнах се аз, — ще подпалите дрехите си. Ленените ви панталони вече задимяха!
Той се потупа по бедрото и спря нерешително.
— Гибърн — извиках, като го доближих, — престанете! Тази горещина е непоносима. Та ние тичаме страшно бързо. Две-три мили в секунда! Помислете: триенето на въздуха!
— Какво? — запита той и погледна кучето.
— Триенето на въздуха — изкрещях аз. — Триенето на въздуха. Много бързо се движим. Като някакви метеорити. Много е горещо. И освен това, Гибърн, цялото тяло ме сърби и съм потен. Вижте, хората бавно започнаха да се раздвижват. Навярно лекарството вече не действува. Оставете това куче.
— А? — запита той.
— Действието на капките минава — повторих аз. — Ние сме разгорещени и то вече не действува. Целият съм вир-вода.
Той ме погледна. След това се обърна към оркестъра, бръмчащото тракане сякаш се ускори. После със силен замах запрати кучето надалеч, то се завъртя във въздуха все така неподвижно и увисна върху чадърчетата на една група разговарящи. Гибърн ме хвана за лакътя.
— Боже мой! — извика той. — Наистина е така! Гореш сърбеж по тялото, да. Я вижте този човек маха с носната си кърпа. Трябва да се измъкваме оттук, бързо!
За щастие не успяхме да сторим това. Защото, ако се бяхме затичали, навярно щяха да ни обгърнат пламъци. Сигурно щяхме да пламнем! И двамата не бяхме помислили за това… И още преди да се затичаме, действието на лекарството секна. Всичко бе станало само за една безкрайно малка частица от секундата. Въздействието на „новия ускорител“ отмина като дръпването на завеса, изчезна само при едно помръдване на ръката. Чух безкрайно тревожния глас на Гибърн: