Петко Тодоров
Ново село
Нали бе млад! — Насреща му ли ще излезеш, или някой ще посмей с него мегдан да дели? — Пък и какво ще се отърве от ръката му? — Като изкриви врат на една страна: не му ли думаха, не го ли съдиха?
Той пак неговата си знай:
… И тука преди години друмник ще се е боял да замръкне, из гората дървари надали ще срещнат хайдушко огнище в трева зарасло, кой знае дали барим нявга вълк изгладнял се е спущал да дебне катунарски керван насам. А забили един-двама кол на туй място, по тях оттук-оттам е вятър подвял и други и заселило се село. — Къщя изградили, присвоили оградни, па поработил някому късметя, изстъпил се сред село и другите захванали да мерят с педя земята. Един изтиква тогози отсам, друг задгърбя оногова оттатък и всеки да има край — колай с къща и покъщина пред дворища и оградни ще прескочи до първата къща, комшия да заседне. Сякаш никой не вижда толкоз широк божи свят, ами натиснали се, ще се издушат! — Какво има сред село? — Всички кавги, всички клюки там се пресрещат, както всичкия боклук на купището…
— Е-е — доказваше му дядо Пенчо Епитропът, — колкото ти е по-близо до село мястото, колкото ти е по-наръки, толкози по са ценни. Пък щом по към средата си издигнеш къща, по на лице ще си, повече и хора ще ти правят чест…
Акраните му само усукваха мустак: Защо ли не си каже направо да го утрепва, ами тръгнал селото да криви. Кой го караше да си дава парите за духовнишките ливади, по два сахати път да бие дотам?…
Нека си мислят, както щат! Къща ако не вдигне на духовнишките ливади — цяло село да слиса!
Никой не хващаше вяра.
Кукувица не бе закукала, и Дамян запревозя дъски и камънак, хвана дюлгери и цяло лято се губи по духовнишките ливади. Какви не вървяха из село за него? — Станал бе за подбив в устата на млади и стари. — Прибра се наесен, продаде всичко, каквото бе останало от баща му в село, па неделя пред Петковден пренесе се в нова къща. Зачудиха се на ума му всички: как ще се отдели от село, дето се е родил, баща и майка заровил, че и жена му заплака, не рачи подире му да иде. — Водата пие ли се там, темел къща хваща ли, кой е сял нещо по духовнишките ливади: излазят само вън от света с пръст да ги сочат хората. — Мисли ли му много Дамян? — Още щом хвана първата влага, и заби рало в орници ниви; тук хвърли да засее жито, таме — царевица, ръж, всичко, каквото му трябва! Мина неделя-друга и жена му като да се посвикна: няма вече всеки ден за нищо и никакво да ходи да се окайва в село — стегна се, измаза нова къща, притъкмиха си всичко, па се прибраха зима да зимуват. Зарадя тя с присърце като млада булка на нов дом, от тъмни зори подхваща и той работата си и кретат в слога и двамата по цял ден. Ала ей вечерен здрач свий широко небо, заглъхне полето, опустей друма, те присядат до камината и сладка надежда им стопля сърцата. Отвън снежни преспи затиснали всичко, виелица на стотина гласове завила: що ги е еня тях?…
Запролети се най-подир, жаден топъл беломорец излива снега по урви и планини, разкри облачно було слънцето, та надникна низ ведро небе, па избуяха наокол тучни ниви, да не хванеш вяра! Що се биле духовнишки ливади околовръст, всички са застлали със златна трева, сякаш сам господ слязъл от небето да ги реди. — Дочуха за скопостта и имотя му в село и един по един заприиждаха гости у Дамянови. Дойдоха подолки, дойдоха долньокрайци, че се изредиха най-подир всички Геновчани, не могат да му се начудят: иди се надявай, Дамян от всички най-хитър да излезе!…
Орляк птички вече в зори още запяват, в гъстите дипли на зеленината се загуби стройния стан на стволясти дървеса, златни класье вретениха по ниви, разпери се над угари зелен мисир. Дамян едва по късна вечеря ще смогне да складе сеното на купа. Па щом зарумени лице от изток модър месечко, млад ступан нарами вила към къщи, та викне що му сила държи и волна песен се зарастапя в медния му глас.
И кога Дамян първи слезе в село да сбира жетварки, дори тези, които есенес му се смееха, захванаха да търсят мущерии за стоката си. — Само той ли пък ще може къща на духовнишките ливади да издигне — другите да не са тук с гвоздей заковани? — Па още пред виноберима епитроповия син запривозя кирпичи и греди.
— На стари денье и аз ще се изселя! — Захвана да причернява пред очи на дяда Стоимена. — Като не ще никой ни да ме слуша, ни да ме зачита, и аз никого не ща да зная…
— Откак се помня човек — разправяше и бай Йордан, — все за общото съм залягал; селските работи повече от своите съм гледал и не можах на никого да докажа: ще ида при Дамяна, че барим там на ново село здрав темел да гудя.
Че скочи и Йонко Керин и никой не посмеи вече да го отвръща. — Защо ще стои тук? Да се свива, да няма накъде колата си да обърне и само таз да го подслушва отсам, онази да го задява оттатък?