До есента вече трима съседи заградиха Дамянови широки двори: в слога всички да добруват, на ново село нов късмет да найдат. Година по година заселиха се и пришелци от други села и нанизаха се като кехлибар броеници една до друга спретнати къщици. Ведра зеленина залеси мали градинки, па след време възмогна се над Ново село връх черковно кубе Христов кръст и широко разпери ръце на всичко околовръст. Гойни стада от сутрин до вечер оглашат тучни паши, по ниви се рони златен колос и пътища през дол и бърдо към село се провират. Стари един по един си отиват за реда, млади възмъжават и от три колена в тридесет пояса се преплетоха. Едни вече се катерят по ридовете садове от вити лози да садят, други пък ей хванаха водата и наредиха се надолу по реката воденици, бичкии, тепавици, като че всичко от памтивека си е тъй вървяло. И далеч през девет села в десето се разнесе славата на новоселци, че моми им греят като ясно слънце и от сърни са по-чевръсти. По три дена китни свати път бият на врати да им похлопат. Ала знаят, че честити ступани с благо вино и медовина сявга сгледници срещат и моми им с късани ризи цяла честна кумащина по сватби даряват. Само замъжи ли се тукашна мома за другоселец, при свекър и свекърва не отива; прави-струва на повратки и мъж със себе на привод ще доведе.
Оста да се чуди една баба Дамяница що стана със ступана й — откога побеля, мина му мерак и от село, и от всичко наоколо. — Едно време като се присели някой, немой да му се нарадва, щом рече да прави къща, той първи ще му закара кола камъни; издигнат ли майстори покрива, пак той най-напред ще им прати дар, пък сега махна ръка на всички — да го не познаеш. А има си и ниви, лозя, до зима втора дъщеря ще замъжи и цяло село ще му прави честта: стари, млади, де помине, на крака му стават. — За нищо и никакво дядо Дамян се сърди. — Тази зима ходи да иска едно тукашно момиче за братовия си син и доде си — немой да се побере в кожата си: и баща му, и майка му пристойвали и не можле да го придумат.
Като рекла момата:
— Аз тук съм се родила, тука си момувам и мъж другоселец няма да взема…
Как не й разправял?
— Бе сино, от туй село аз първи съм излязъл — ей го таме: там сме се родили всички, там са роднините ни; до вчера на черкова ходехме там…
Взема ли някой от приказка сега?
Днес дохождаха при него да се ковладят двама братя. Едина си обърнал капката на другигото в двора и за половин хромица земя брат на брата брадва вдигнал. И тука им станало тясно, захванаха да се натискат всички към средата.
— Я Йордановия син! — Баща му за общи работи душа е давал, пък той намери сгода от селската мера да привземе… — Махна ръка дядо Дамян, вдигна тояга и сякаш някой го погна пряко село. Тръгна старецът и не може края на селото да догони. Едно време тука каква тучна трева бе избуяла, отгоре таме като стореше завис онзи зелен мисир — да му се не нагледаш! Сега всичко затиснали дворища и къщи, разделили го с колье и плетища: не можеш го позна.
Огнен отлив от вълните на румена зара вече гаснееше по снежните вършини; Балкана бе прострял дебела сянка над селото връх моравата чак до Суходол оттатък: строен отглас на проточен блей от стада глъхнеше в далнината и край куглите и кръстовете на буренясалите селски гробища щурци подземаха самотно на приспивка. Ей след малко надникна през облак щърба месечина присмихна се на защурания старец и невям да я не чуй някой, прикри пак ясно лице и зашушна невнятната си реч на облака.
А дядо Дамян знаеше защо му се присмива месецът и какво шепне на облака сега. — … Сберат ли се на едно място хора — рай да бъде, миро да капе и всички кротки като ангели да са, пак с гробища и камънаци ще изрътят земята, с дируги ще покрият злачни ливади, ще затъпчат цветя и треви, ще оголят залесени висини и всичко ще ягмисат наокол…
Като дойдохме тук, отличахме ли от Геновци? — Барим там стара вяра е затемелила цяло село и от памтивека в песни я припяват, в приказки разправят, а ката пролет геновчани над Галатски извор сбор сборуват. От тъмни зори още се протягат два реда сергии по Чобански ливади, гръмне тъпана отсам, обади се гайдата оттатък, па буйна веселба огласи отвред. И кога слънце се запре навръх над планина, наредят се забравили стари несрети и с благословии по бъдни дни да пируват и млади, и стари.
… Отколе, още село не било заселено, чобански мандри се ширели тъдява, кога върли галати минали и в прах и пепел обърнали сирашки огнища. Срещу им царска войска не отстоявала, горски юнаци ги дебнели нощем отдалеч. А от мандрата всяка сутрин в зори чобанска щерка, гиздава Драганка, ходела да си мие бяло лице на студен бистър кладенец. Думал й еднъж млад овчар: „Не пий, Драганке, таз вода, че снощи галати с мъртво галатче минаха и в кладенеца му люти рани умиха.“ — Не слушала овчаря млада хубавица, бързала да се умие, че мило либе, левент горски юнак, слазял с вярна си дружина при нея катаден. И щом се умила, легнала под дърво — под дафинка — и там й душата излязла. Жалба е паднала връх сърце на млад юнак; жалили са с него и чобани, и вярна дружина… Ката година събирали се тук на храм, Драганка да жалят и да кълнят галати…