— Няма такава възможност.
По платформата около него вървяха семейства. Гласовете на децата отекваха и ги караха да викат още по-високо, за да слушат ехото. По пода се валяха опаковки от нудъли, носени от течението на вятъра, а ботовете от чистотата се носеха след тях. Високо горе се водеше битката между Корта и Макензи. Тук, на гарата, хората слизаха и се качваха на влаковете по пътя към работните си места, домовете си, приятелите си, любимите си хора. Ако зърнеха мъжа, свит до пилона с колена, притиснати към гърдите, щяха ли да прозрат, че се бори за живота си?
Аналийс още беше там. Не знаеше какво ще се случи с нея.
„Върви“, бе му казала тя.
Уегнър стана и прекоси платформата до спирката на влака, който се движеше в обратната посока. Очакваше го изгнание. Сред вълци.
Проспект Кондакова отново потрепери до основи. От покривите се сипеше прах, блестящ и мек като облак от далечни звезди. Всички бяха замръзнали по местата си — първо погледнаха нагоре, после се спогледаха помежду си.
— Пробив в основните шлюзове на Санта Барбра и Сао Хорхе — съобщи всеки от спътниците на господаря си. — Опасност: не използвайте асансьорите.
— Ще влязат през покрива — каза Рафа.
— Въоръжени неприятелски единици на главната гара.
— Покажи ми — заповяда Карлиньос.
Камерата на Сао Хорхе му показа нашественици, облечени в укрепени брони, които тъкмо слизаха от влака и се строяваха в отделни екипи на платформата. Носеха по два кръстосани ножа и тейзъри в калъфи. Типични нападатели, пристигнали с линия 87. Пътниците се мръщеха озадачено: да не снимаха епизод на „Сърца и черепи“? Те бяха цивилни, затова не ги закачаха.
— Колко са?
— Петдесет. Десет пред шлюзовете на Санта Барбра и Сао Хорхе. По пет в асансьорите на Сао Себастиао.
Нов трус разтърси квадранта.
— Целостта на аварийния изход е нарушена. Камерите ми са унищожени.
Светлинните панели на небето примигнаха. Това не се беше случвало преди. През проспект Кондакова премина вълна от отчаяни стонове. Хората се ужасяваха все повече да не се окажат затворени на тъмно в града, докато въздухът изтича.
— Вражески единици в квадрант Сао Себастиао. Напредват по проспект Кондакова и проспект Терешкова.
— Ще ни избият, ако останем тук — каза Карлиньос. — Хейтор, искам двама охранители за Лукас и Рафа. Рафа…
— Трябва да намеря децата ми. Може да са в Боа Виста.
— Няма как да стигнеш до гарата от тази страна на квадранта. Тръгни по обиколния тунел и излез на Западна 12-та улица. Използвай входа на проспект Серова. Лукас.
— Вече пуснах аварийния сигнал за евакуация.
— Много добре. Но и ти трябва да се измъкнеш оттук.
— Ще остана със семейството.
— Ти не си боец, Лука. Ще те разкъсат на парчета.
— Опитаха се да убият Лукасиньо, Карло. Опитаха се да убият сина ми.
— Сега ти управляваш Корта Хелио. Съжалявам, Рафа. Трябва да спасиш компанията. Имаш ли план?
— Винаги имам.
— Тръгвай тогава. Хайде, хайде.
Панелите на тавана примигнаха отново — три къси присветвания, едно дълго. Сигналът за евакуация. Най-големият страх на жителите на града току-що се беше осъществил. Радиация, необуздан пожар, декомпресия, срутване на тавана, пробив. Нападение. Трябваше да се спасяват, да бягат в убежищата, да се махнат от града. Хиляди спътници на проспект Кондакова и на всички други етажи, проспекти и квадранти в Жоао де Деус подеха алармения сигнал. Квадрантът потъна в шокирана тишина за момент, а после избухна в оживено, забързано движение. Такситата препускаха, завиваха рязко и бързаха да оставят пътниците си в най-близката евакуационна точка. Пешеходците се впуснаха да бягат; онези, които имаха криле, се спуснаха към убежищата, които спътниците им показаха. Магазините, кафенетата, баровете и клубовете се опразниха. Паникьосани, объркани пияници и бездомници останаха, загледани в небето, сякаш чакаха всеки момент да падне на главите им. Учителите събираха разплаканите деца от класовете си и ги водеха към убежищата. „Къде са мама и татко?“ Родителите викаха изгубените си деца, изгубените деца надаваха ужасени писъци, ботовете ги събираха и придружаваха до бункерите. Семействата щяха да се намерят едни други после — ако изобщо имаше „после“. В квадрантите, където все още беше нощ или сутрин, спящите жители бяха разбудени и побягнаха, стреснати, от леглата си. Паника, огън, земетресения! Офисите и апартаментите останаха празни; тротоарите и мостовете кънтяха от забързани стъпки. Тълпите се стичаха надолу по стъпала и стълби, спускаха се и скачаха от по-ниските етажи на приземния — гравитацията им осигуряваше безопасно приземяване.