Лукасиньо се препъна в някакъв предмет, който се плъзна по плочките пред него. Лъчът на челника го освети: беше масата от заседателната зала на Корта Хелио, напукана и без един крак. Опита се да я изправи, но тя се килна на една страна. Продължи нататък през касите на вратите, отнесени от пантите, между парчетата столове и стволовете на дърветата, от които висяха парцали. Ботушите му хрущяха и мачкаха замръзналите клонки и парченцата стъкло. Не бе останал нито един павилион. Лукасиньо се обърна бавно и освети едно по едно лицата на оришите. Оксала, господарят на светлината. Йеманджа, създателката. Шанго, справедливия. Оксум, любовника. Огун, война. Ошоси, ловеца. Ибеджи, близнаците. Омолу, богът на болестите. Янса, кралицата на промяната. И Нана — изворът.
Никога не бе вярвал в тях.
— Ще възродя това място — прошепна той на португалски. — Мое е.
Втори лъч светлина се появи зад него и го освети, а после и трети — Лусика и Абена бяха пристигнали. Той обаче вървеше пред тях, без да се обръща, надолу по коритото на мъртвата река, между оришите — там, където чакаха спасителите.