— Кучка — прошепна Марина Калзаге.
Мразеше свободата на летящата жена; мразеше атлетичността ѝ, съвършената ѝ кожа и стегнатото ѝ, гъвкаво тяло. Но най-вече мразеше факта, че тя разполага със свободни секунди, които да си позволи да пропилее за удоволствие, докато Марина трябваше да се бори със зъби и нокти за всяка глътка въздух. Вече бе намалила дажбата си кислород до минимум. Чибът, вграден в очната ѝ ябълка, показваше как сметката ѝ за въздух непрекъснато расте. Всеки дъх се плащаше. Сметката ѝ в банката вече беше превишена. Спомни си чувството на паника, когато за пръв път се бе опитала да мигне и да прогони новия чиб от окото си. Той, разбира се, не беше помръднал — беше си останал, здраво закрепен към очната ѝ ябълка.
— Всички носят такива — беше ѝ обяснил чиновникът от отдел „Дишане и аклиматизация“ на КЛН. — Независимо дали сте обикновен новополунчен, току-що слязъл от кораба, или самият Орел.
Лентите, които показваха статусите на Четирите ѝ Насъщни, примигнаха и се пробудиха за живот: вода, въглерод, информация, въздух. От този момент нататък, те измерваха и ѝ начисляваха сметка за всяка глътка и всеки миг сън, за всяка мисъл и всеки път, когато си поемаше дъх.
Когато стигна до върха на стълбището, главата ѝ вече се беше замаяла. Облегна се на ниския парапет и се помъчи да си поеме дъх. Пред нея се беше ширнала ужасяващата, оживена пропаст, пълна с хиляди блестящи светлинки. Квадрантите на Меридиан бяха изкопани на един километър дълбочина под повърхността, а жилищата бяха подредени във физически ред, обратен на социалния: богатите живееха на ниските нива, а бедните — на високите. Голата повърхност на луната беше силно уязвима за ултравиолетовите космически лъчения и заредените частици от слънчевите пожари. Радиацията се абсорбираше лесно от няколкото метра лунен реголит, но високоенергийните космически лъчи възпламеняваха фойерверки от вторични частици от почвата, които често увреждаха човешкото ДНК. Затова човешките селища се строяха в дълбоки изкопи, а жителите им обитаваха най-ниските жилища, които можеха да си позволят. Само индустриалните нива бяха по-високи от нивото, на което се намираше Марина Калзаге — а в тях нямаше почти никакви хора, само машини.
Един-единствен сребрист детски балон полетя към фалшивото небе и отскочи леко, когато се блъсна в него.
Марина се бе качила тук горе, за да продаде съдържанието на пикочния си мехур. Пикочопрекупвачът ѝ кимна да влезе в бараката му. Пикнята ѝ бе малко, с цвят на охра и някак петниста. Наистина ли имаше и лек оттенък на кръв, или само така ѝ се струваше? Пикочопрекупвачът измери количеството на хранителните вещества и минералите в стоката и ѝ плати съответната сума, а Марина я прехвърли в сметката си в мрежата. Човек можеше да намали дишането си или да си осигури контрабандна вода, но нямаше как да проси мрежов трафик. Над лявото ѝ рамо се появи мъгла от пиксели, от която се материализира Хети, спътничката ѝ — с базов аватар, от безплатните. Въпреки всичко, Марина Калзаге отново бе успяла да се включи в мрежата.
— Следващия път — прошепна тя и продължи да се изкачва нагоре, към капана за мъгла. — Ще взема лекарствата следващия път, Блейк.
Покатери се по последните няколко стъпала на четири крака. Мрежата от пластмаса беше добър улов — бе я грабнала и укрила, преди ботовете за събиране на отпадъци на Забалийн да успеят да я рециклират. Принципът бе древен и надежден — пластмасова мрежа, опъната между подпорните греди. Топлият, влажен въздух се издигаше нагоре и образуваше краткотрайни перести облаци в студената атмосфера на изкуствената нощ. Влагата им се кондензираше по фините нишки на мрежата и покапваше надолу, а капките се събираха в буркан — в достатъчно количество, за да могат да се изпият. Глътка за нея, глътка за Блейк.
До капана ѝ имаше някого. Един висок и строен, явно роден лунарианец мъж пиеше от буркана с вода.
— Пусни го веднага!
Мъжът я погледна, а после пресуши и последните капки от буркана.
— Това не е твое!
Мускулите на Марина още бяха във форма — бе дошла от Земята сравнително скоро. Въпреки оскъдния кислород в дробовете ѝ, можеше да го надвие — това високо, крехко, бледо лунно цвете пред нея.
— Махай се. Това е мое.
— Вече не. — В ръката на мъжа проблесна нож. Срещу такова оръжие, тя нямаше шанс.
— Ще се видим отново тук. А ако открия, че нещо липсва, ще те разфасовам и разпродам на парчета.
Нямаше какво повече да се направи. Никакво количество действия, думи, заплахи или хитри хрумвания не можеше да промени нещата. Мъжът с ножа я беше сразил. Всичко, което ѝ оставаше, беше да се повлече обратно. Всяка стъпка и всяко стъпало я изпълваха с мъчителен срам. Когато стига до малката галерия, от която бе зърнала летящата жена, тя падна на колене и се предаде пред гаденето, което караше стомаха ѝ да се гърчи в силни спазми. Трепереше от гняв, но не повръщаше нищо — само продължаваше да трепери. В нея нямаше останал нито грам влага, нито грам храна.