Известно време мистър Джийн настояваше Рой да напусне фермата. Каза му, че не може с нищо да му помогне, искаше си къщата за друг наемател. Но Рой и Нора нямаше де да идат и заявиха, че щом Рой е осакатял, докато е работил за него, той е длъжен да не ги гони оттук. Накрая мистър Джийн се съгласи, но постави условие Нора да отработва наема, хляба, месото и кафето. Тя тръгна с негрите из полята, стараеше се да работи колкото може по-добре с мъничката сила, която притежаваше.
Понякога Рой се мъчеше да стане. Веднъж, скоро след злополуката, лекарят дойде и каза, че Рой никога вече няма да ходи, камо ли да работи и че сигурно за цял живот ще остане на легло, по гръб. Рой не можеше да си представи какво би станало с него, ако не беше Нора. Нямаше кой друг да се грижи за него. Бяха се оженили само преди две години. Тогава, като дойдоха да живеят тук, Нора беше на петнайсет и дори сега, на седемнайсет, пак не изглеждаше голяма. Беше все същото малко момиче.
Негрите, които живееха малко по-надолу по пътя, също в изполичарски къщи, се отбиваха при него, разговаряха, а повечето от тях, когато имаха достатъчно да отделят, донасяха и по нещо от градината си. В дъждовни дни, а някой път и в неделя, идваше Ърнест Мен — с жена си и децата си той живееше в най-близката негърска хижа, постояваше миг-два, разменяха до две-три думи. Ърнест му разказваше всичко, което става във фермата; Рой беше доволен, защото имаше много неща, които Нора все не сполучваше да разбере.
Рой не знаеше какво ще стане с тях. Боеше се, че някой ден мистър Джийни положително ще ги изхвърли. Сигурен беше, това рано или късно ще стане. Той нямаше представа какво ще правят тогава. Дори тук за Нора беше трудно да печели за двама; а ако идеха другаде, каква работа би могла да захване, та и наем да плаща, храна да купува, за облекло да изкарва? Тази мисъл го тревожеше през цялото време, но Рой не успя да открие задоволителен отговор. Няколко пъти пращаше Нора да си иде, да го напусне — не искаше тя да се съсипва заради него. Нора не му даваше да говори тъй, гълчеше го.
Сам не можеше да измени нещата. За какво да живее? Бе му останала само любовта към Нора и нейната към него.
--------------------------------------------
След всички тия месеци на легло бе започнал да определя с точност до четвърт час времето, когато Нора ще се прибере вкъщи. Наблюдаваше слънчевите лъчи през прозорците и четеше по тях като по стрелки на часовник.
Нора се показа на стъпалото. Вперил поглед във вратата, той я очакваше всяка минута. Изглеждаше уморена и отпаднала повече от всякога. Страшна мъка беше да я гледа всяка вечер, изнемощяла и пребита. Измъчваше го натрапливата мисъл, че е заприличал на човек, който с бич в ръка заставя едно седемнайсетгодишно момиче да работи тежка работа по десет, по единайсет часа на ден под палещите лъчи на слънцето.
— Ти ли си, Нора? — Рой напрегна очи да я види по-ясно.
— Да, Рой.
Нора седна до него на леглото. Старите чорапи, които навличаше на ръцете си, да ги пази от слънцето и дръжката на тежката мотика, бяха на парцали. Тя ги свали и ги пусна уморено на пода в нозете си.
— Добре ли мина денят, Рой? — Усмивка раздвижи ъгълчетата на устните й. Но беше тъй изморена, че усмивката не можа да достигне страните й. — Добре ли си, Рой?
Той й се усмихна и колкото можеше доближи лице до нейното. Тя се приведе и допря уста до неговата. Очите й бавно се затвориха, а той жадно я зацелува.
— Пита ли мистър Джийн за сланина? — Тя кимна. — Ще даде ли? — Тя поклати глава. — Защо не?
— Трябвало да чакаме до събота. И да сме живеели с каквото ни отпуска за седмицата.
Рой почувствува как целият му разум се мъчи да раздвижи тялото. Като че ли бе привързан през ръцете и краката с железни въжа. Всеки път щом правеше опит да повдигне ръка, усещаше някаква сила, която го бие по главата и лицето с тежки вериги.
— Не ме е грижа какво е казал; това съвсем не е честно! — колкото може по-високо извика Рой. — Работиш му по цял ден, като всички останали, и той е длъжен да ти осигури достатъчно храна!
Нора го прегърна и се свлече на гърдите му. Разтърси се от ридания, но не издаде мито звук. Рой затвори очи и напрегна мисълта си — какво да стори? Това, че трябва да лежи неподвижен и да гледа как Нора страда, го влудяваше.
Скоро тя престана да плаче и се изправи.
— Ще опека малко царевичен хляб, кафе ще сваря. — Бе станала, но ръцете й все още галеха лицето му. — Ще побързам да приготвя нещо за ядене.
Той я остави да излезе, без да каже нищо повече. Чуваше босите й нозе по пода на кухнята, чуваше как неустойчивата къщичка се клати и потреперва при всяка стъпка.