Продължил сякаш само няколко минути, здрачът бързо се сгъсти. Беше тъмно.
На стъпалата някой тропна.
— Кой е? — извика Рой.
— Ърнест.
— Влез, Ърнест.
Рой не можа да види негъра в тъмното, освен само за миг, когато прекоси вратата. Като влезе, той седна на пода и опря гръб на стената.
— Какво правихте днес, Ърнест? — попита Рой.
— Кършихме памук.
— Свършвате ли скоро?
— На това място, дето сме сега, или в петък вечер, или събота сутринта.
— И Нора тъй мисли — каза Рой.
За известно време и двамата замълчаха. След малко Ърнест потри нозе о пода, но не се изправи.
— Чух тая сутрин мис Нора да моли белия господар за парче сланина — заговори той. — И нещо ми стана.
— Мистър Джийн нищо не дава — отвърна Рой. — Казал на Нора да чакаме до събота.
— Зная — продума Ърнест. — Бях до тях, всичко чух. Тя нищо не му каза. И да ти кажа ли, тоя път усетих… — Нора отвори фурничката и пъхна тавата с хляба. — Мисля, знаеш, белият господар всяка неделя ходи в оная църква при Суифт Криик — рече Ърнест.
— Виждал съм го — каза Рой, — преди да пострадам.
— Казаха ми, че сега най-много приказвал в църквата. Най-гръмогласно говорел, молел се най-високо от всички, пеел най-силно и вдигал най-много шум, като пущал пари в касичката.
— И аз така си го спомням. Все за църква говори. Открай време си е бил набожен. Веднъж ми каза, че сигурно ще ида в ада, защото не ходя на църква като него.
Ърнест потри нозе о пода.
— Само се прави на набожен, а на своите изполичари не дава едно парче сланина до събота следобед.
Рой не отвърна. Беше гладен, невъзможно гладен. Усещаше аромата на кафе, което завира; Нора извади тавата с горещия хляб от фурната, но беше тъй гладен за малко месо, че му идеше да отреже къс от вдървените си крака! За такова нещо досега не бе помислял и се почуди какво ли ще му стане, ако опита. Не вярваше да го заболи. Вече осем месеца изобщо не усещаше има ли ръце и крака. Ако протече кръв, ще я спре, като омотае здраво около крака си единия край на чаршафа. Чудно, какво би направила Нора — сам той не би могъл да хапне, ако тя откаже. Но защо пък да й казва откъде е месото? Тя ще помисли, че му го е дал Ърнест или някой друг от негрите. Мозъкът му сякаш бе станал птица, стрелкаше се, летеше. Мъчеше го неговият глад, но знаеше, че гладът на Нора, дни наред вършила мъжка работа в полето, е още по-силен. Само да можеше да я нахрани, би лежал след това с дни, без да се измъчва от мисълта какво да стори, безпомощен, като притегнат през ръцете и краката с железни въжа!
Изведнъж чу, че Ърнест нещо говори. Заслуша се.
— Вие белите го наричате мистър Джийн. А знаеш ли как му викам аз на белия господар?
— Как? — попита Рой.
— Мистър Исус. Само да не чуе! Това е. Мистър Исус.
Сякаш игла прободе съзнанието на Рой. Представи си мистър Исус, изправен в църквата край Суифт Криик, чете молитви на висок глас. Виждаше го как завежда проповедника у дома си на обед, как сядат край масата, отрупана с пилета, сланина, батати и бял хляб. Видя и себе си: лежи в леглото и реже с ножа филии месо от крака си. Видя…
Влезе Нора, седна на леглото. Той усети ръката й на челото си — хладна и мека.
— Донесе ли нож да нарежем царевичния хляб? — попита я той.
— Не, Рой — отвърна изненадано тя. — Искаш ли да донеса нож?
Представи си как ще задържи ножа в леглото до следната утрин, когато тя отиде на полето да бере памук.
— Никога не си искал нож, Рой. Да донеса ли?
— Най-острия нож! — извика той. — Най-острия нож, да режем царевичния хляб.
Тя дръпна ръка от челото му и от този миг той всичко забрави. Затвори очи и я зачака да се върне. Как би изтърпял отново да остане сам и за миг дори?