Не можеше да каже колко дълго вече се биеха. Времето бе престанало да съществува, съществуваше само мигът. Струваше му се, че двамата с Валда се движат, сякаш са под вода, със забавени от тегленето на морето движения. На лицето на капитан-командира изби пот, но той се усмихваше самоуверено, привидно необезпокоен от леката рана на ръката си, единствената, която бе получил. Пот се стичаше по лицето на Галад и пареше очите му. И кръвта — на вадичка надолу по ръката му. Тази рана рано или късно щеше да го забави, сигурно вече го забавяше, но бе получил и две на лявото бедро, по-сериозни. Кракът му в ботуша вече бе мокър от кръв и той не можеше да избегне лекото накуцване, което с времето щеше да се влоши. Ако Валда щеше да умре, то трябваше да стане скоро.
Преднамерено си пое дълбоко дъх, после вдиша отново, бавно и през устата, и още веднъж. Нека Валда да си помисли, че се задъхва. Мечът му излетя напред във „Вдяването на иглата“, нацелен към лявото рамо на Валда и не толкова бързо, колкото можеше да е. Капитан-командирът парира с лекота с „Лястовицата в полет“ и моментално се плъзна в „Лъвския скок“. Това му донесе още едно перване в лявото бедро; не смееше да е по-бърз в защитата, отколкото в атаката.
Нов замах с „Вдяването на иглата“ към рамото на Валда, още веднъж и още, като през цялото време гълташе въздух през устата. Само късметът го пазеше да не получи още рани в размяната на удари. А може би Светлината наистина грееше над този двубой.
Усмивката на Валда се разшири — беше повярвал, че противникът му е на ръба на силите си, че е изтощен и схванат. Когато Галад започна „Вдяването на иглата“ за пети път, много бавно, мечът на противника му подхвана „Лястовицата в полет“, механично и почти небрежно. И Галад вложи цялата бързина, която му бе останала, изведнъж промени удара си и „Жъненето на ечемика“ перна Валда точно под гръдния кош.
За миг той като че ли не осъзна, че е поразен. Направи стъпка напред и подхвана нещо, което можеше да мине за „Падащите камъни от стръмнината“. После очите му се разшириха и той се олюля, изтърваният меч издрънча на каменните плочи, докато той рухваше на колене. Дланите му притиснаха широката рана, сякаш се опитваше да задържи вътрешностите си, устата му зейна, изцъклените очи се приковаха в лицето на Галад.
Каквото и да се канеше да каже, така и не се разбра, защото кръвта блъвна и потече по брадичката му. Валда рухна по очи и затихна.
Мигновено и по навик, Галад изви рязко меча в ръката си да изтръска капките кръв, покриващи цялото острие, а после бавно се наведе и изтри последните петънца в белия плащ на Валда. Болката, която бе пренебрегвал досега, накрая лумна. Лявото му рамо и цялата ръка пареха; бедрото му сякаш гореше. Изправи се с мъка. Навярно беше по-близо до пълното изтощение, отколкото си беше мислил. Колко дълго се бяха били? Беше предполагал, че ще изпита удовлетворение от това, че майка му е отмъстена, но не усещаше нищо освен празнота. Смъртта на Валда не бе достатъчна. Нищо нямаше да е достатъчно, освен ако Мургейз Траканд не се съживеше.
Изведнъж чу ритмично тупане, вдигна очи и погледна Чедата. Всички се тупаха с десните си ръце по левите рамене в знак на одобрение. Всички до един. Освен Асунава и Разпитвачите. От тях нямаше и помен.
Биар притича с малка кожена торба, внимателно разтвори разрезите по ръкава на палтото му и измърмори:
— Тия ще трябва да се шият. Но може да почакат. — После коленичи до Галад, извади превръзки от торбичката и започна да ги увиваоколо раните на бедрото му. — Тези също трябва да се шият, но това ще задържи кървенето, докато не станеш готов.
Други вече се трупаха около тях, поднасяха поздравленията си — пешаците отпред, зад тях — мъжете на коне. Никой дори не погледна трупа: освен Кашгар, който почисти меча на Валда в същото зацапано с кръв вече палто, преди да го прибере в ножницата.
— Къде изчезна Асунава? — попита Галад.
— Тръгна веднага щом Валда падна — отвърна притеснено Дейн. — Сигурно към лагера да доведе Разпитвачи.