Ю Несбьо
Нож
Хари Хуле #12
Първа част
Първа глава
От клона на прогнил бор се развяваше опърпана рокля. Тя припомни на стареца песен от неговата младост, в която се пееше за рокля, окачена на въже за простиране. Тази рокля обаче не се вееше под поривите на южняка, а в леденостуденото течение на замръзнала река. На дъното на реката цареше пълно затишие. Макар че беше пет следобед, месец март и на небето нямаше облаци, през плътния слой лед и четирите метра вода под него проникваше съвсем оскъдно количество слънчева светлина. Затова борът и роклята тънеха в причудлив зеленикав сумрак. Роклята беше лятна, установи старецът, синя на бели точки. Допускаше да е имала друг цвят, но впоследствие да е избелял. Зависи откога дрехата висеше окачена на клона. Бе потопена в реката и неспирното течение я миеше — при ниско ниво на водата я докосваше едва-едва, а придойдеше ли реката, я дърпаше и скубеше ожесточено. И малко по малко я разкъсваше на парчета. Старецът и тази окъсана рокля си приличаха донякъде. Някога дрехата е била важна за някого — за девойка или за жена, за погледа на мъж или за ръцете на дете. А сега точно като стареца беше изгубена, похабена, неизползваема, прикована в капан, блокирана, онемяла. Беше въпрос на време течението и времето да отнесат и последното късче от онова, което е била някога.
— Какво гледаш? — чу той глас зад стола, където седеше.
Напук на болките в мускулите завъртя глава и погледна нагоре. И установи, че влезлият клиент не е идвал преди. Паметта на стареца бе отслабнала, но той никога не забравяше лицето на човек, отбил се в ловно-рибарския магазин „Сименсен”. Новодошлият не бе дошъл да купува оръжие и муниции. Като натрупа рутина, човек започва да познава по погледа тревопасните, тоест, принадлежащите към частта от човешкия род, загубила инстинкта да убива и в неведение относно тайната на другата част от човечеството, че нищо не е в състояние да те накара да се почувстваш по-жив от това, да пронижеш с куршум голям топъл бозайник. Клиентът навярно търсеше блесни или въдичарски пръти. Висяха окачени на рафтовете над и под големия телевизор. Или искаше да си избере фотокапан. Те пък се намираха в другия край на магазина.
— Гледа реката — отговори вместо него Алф, зет му. Олюляваше се на пети, с ръце, пъхнати в джобовете на дългия камуфлажен елек, който не сваляше на работа.
— Миналата година с производителя монтирахме подводна камера и сега си имаме двайсет и четири часа излъчване на живо от мястото точно над рибохода до водопада Нора. Можем да проследим точно кога рибата започва да се изкачва по течението.
— А кога именно?
— Отделни екземпляри през април и май, но масовото преселение започва чак през юни. Пъстървата хвърля хайвера си преди сьомгата.
Клиентът се усмихна на стареца.
— Май малко си избързал, а? Или мярна някоя риба?
Старецът отвори уста. Думите бяха в главата му, не ги беше забравил, но от устните му не се отрони нито звук.
— Афазия — поясни Алф.
— Моля?
— Получи инсулт и си изгуби говора. Рибарски такъми ли търсите?
— Фотокапан — отвърна клиентът.
— Значи сте ловец?
— Ловец? Не, ловът не е по моята част. Намерих екскременти непосредствено пред вилата ми в Сьоркедален. Точно такива никога не бях виждал. Заснех ги, качих ги на стената ми във фейсбук и попитах дали някой знае от какво животно са. Отговориха ми веднага: от мечка. Мечка! В гората на двайсет минути с кола и половин час пеша от центъра на норвежката столица.
— Фантастично.
— Зависи какво влагате във „фантастично”. Във вилата ходя със семейството ми. Искам някой да застреля този звяр.
— Аз съм ловец и разбирам какво имате предвид, но дори в Норвегия, където в средата на XIX век е имало около три хиляди мечки, през последните триста години почти не са регистрирани случаи на хора, нападнати и убити от мечка.
„Единайсет” — помисли си старецът. Единайсет души от 1800 година до днес. Последният случай беше от 1906-а. Речта и координацията на крайниците му бяха силно нарушени, но бе запазил паметта си и бистрия си разсъдък. Поне в общи линии. Случваше се да се обърка и забелязваше как се споглеждат Алф и дъщеря му Мете. Така разбираше, че е казал нещо не на място. В началото, когато зетят и Мете поеха магазина, който старецът отвори и стопанисва в продължение на петдесет години, той им помагаше и беше полезен. Но сега, след последния прекаран инсулт, просто седеше. Не че това го разстройваше кой знае колко. След смъртта на Оливия вече не беше особено придирчив към живота. Стигаше му да е покрай семейството си, да хапне нещо топло за вечеря, да седи на този стол в магазина и да гледа безконечния ням филм на големия екран. Там събитията протичаха с неговото темпо. Най-драматичното, което можеше да се очаква, беше първата риба, готова да хвърли хайвера си, да форсира рибохода.