— Кога съм те карал да ми плащаш сметката? — Хари извади цигарите си „Кемъл”.
— Досега никога. Винаги плащаш сметката и помниш, че си я платил. Но в скоро време алкохолът ще съсипе и финансовото ти положение, и паметта ти. Нали знаеш?
— Да. Става дума за онова битово убийство. Дето мъжът намушкал съпругата си с нож…
— Да. Четох за него.
Хари лапна цигара.
— Ще дойдеш ли?
Столе отново въздъхна дълбоко.
— Ако това ще те държи настрана от чашката за няколко часа…
— Екстра. — Хари затвори и пусна телефона в джоба на якето си.
Запали цигарата и опъна здраво. Стоеше с гръб към затворената входна врата. Имаше достатъчно време да обърне една бира и да стигне на адреса преди Ауне. Отвътре струеше музика. Любовно обяснение, обработено с програмата „Аутотюн”. Хари тръгна да пресича, без да се огледа, и протегна ръка да се извини на шофьора, ударил спирачки.
Зад старата фасада на сградата на „Борггата” 5, преди години приютявала работнически семейства, се криеха ремонтирани апартаменти със светли дневни, кухни от открит тип, модерни бани и балкони към задния двор. В това Хари съзря предзнаменование, че и „Тьойен” ще се преобрази, цената на квадратен метър ще скочи, на мястото на старите обитатели ще дойдат нови, а престижът на квартала ще се повиши. Бакалниците и скромните емигрантски кафенета ще отстъпят пред фитнес центрове и хипстърски ресторанти.
Психологът се чувстваше видимо некомфортно, седнал на един от двата виенски стола, които Хари издърпа в средата на стаята със светъл паркет. Хари предполагаше, че недоволството на Ауне е породено от несъответствието между площта на седалката и неговото туловище, както и от очилата с малки кръгли стъкла, все още запотени, след като Ауне неохотно се отказа от асансьора и изкачи стълбите до третия етаж редом с Хари. Или от локвата кръв между тях, наподобяваща засъхнал черен восъчен печат. През една лятна ваканция дядото на Хари му каза, че парите не могат да се ядат. Когато се прибра в стаята си, малкият Хари извади монета от пет крони и се опита да я сдъвче. Още си спомняше ледения й допир до зъбите си, миризмата на метал и сладникавия вкус. Същия вкус усещаше, докато изсмукваше кръв от раните си. По-късно, като следовател, винаги надушваше безпогрешно миризмата на кръв, дори да е престояла дълго на местопрестъпление. В стаята, където се намираха в момента, миришеше на монети. На кръв.
— Нож — изрече Стол е Ауне и пъхна длани под мишниците си, все едно се боеше да не му ги откраднат. — Самата представа за ножа, как студената стомана се врязва в кожата и потъва в тялото, е достатъчна да изперкам, казано на младежки жаргон.
Хари мълчеше. Той и Отделът за борба с насилието ползваха услугите на Ауне вече твърде много години — Хари дори се затрудняваше да определи точно кога започна да гледа на по-възрастния от него психолог като на приятел. Познаваше го достатъчно добре и знаеше, че психологът само се прави на интересен, като обявява „изперквам” за младежки жаргон — глаголът беше по-стар и от двама им. Ауне обичаше да създава у околните впечатлението за стара и консервативна душа, напълно откъсната от духа на времето: дух, който неговите колеги толкова ревностно се опитваха да уловят с надеждата да изглеждат „в крак с новото”. Пред пресата и в професионалните среди Ауне неведнъж бе заявявал, че „психологията и религията си приличат много, защото и двете общо взето целят да дадат на хората желаните отговори. В мрака, където светлината на науката още не е успяла да проникне, психологията и религията имат широко поле за свободна изява. Ако се придържат само към безспорно доказаното, голяма част от психолозите и свещениците ще бъдат безработни.”
— Значи тук съпругът я наръгва… колко пъти?
— Тринайсет. — Хари се огледа.
На стената пред тях висеше голяма рамкирана черно-бяла фотография на небостъргачите в Манхатън, с „Крайслер Билдинг” в средата. Купена е от ИКЕА, предположи Хари. Е, и? Беше хубава. Ако не те притеснява, че и доста други хора притежават същата снимка и че част от гостите ти сто процента ще я изгледат пренебрежително — не защото не е хубава, а защото е купена от ИКЕА — няма нищо лошо да си я купиш. Какво като не е част от лимитирана серия?
Преди време Ракел изяви желание да брои баснословната сума от 80 000 крони за номерирано копие от кадър на известния фотограф Турбьорн Рьолан — бяла лимузина, застанала напречно на остър завой из хълмовете на Холивуд. Хари се опита да я убеди колко безсмислена би била подобна покупка и Ракел се съгласи с него, без да спори. От задоволство той й купи фотографията. Не защото не се беше усетил как го пързаля Ракел, а защото трябваше да признае пред себе си, че снимката е проси жестока.