Ракел беше тръгнала към „Маюрстюа” и се съгласи Хари да я закара, но попита все пак дали той няма да се отклони твърде много от пътя си. Увери я, че и бездруго е в същата посока.
— Въпросът е дали тази кола ще издържи дотам — изрази единственото си притеснение Хари.
Ракел сподели скептицизма му и отбеляза, че колата явно е изстрадала доста. Сякаш още тогава двамата предчувстваха, че онова, което се зараждаше помежду им, но изобщо не бе започнало, няма да просъществува. Дойде време Ракел да слезе и се наложи Хари да се пресегне, за да бутне вратата, защото разнебитената дръжка от нейната страна заяждаше. В този миг вдъхна уханието й. Питаше се какво, по дяволите, му става. Познаваха се едва от трийсет минути, а изпитваше неудържимо желание да я целуне.
— Може би ще се видим пак — каза на сбогуване тя.
— Може би — отвърна той и проследи с поглед как тя се изгубва с балетна стъпка по „Спурвайсгата”.
Няколко дни по-късно се засякоха на служебно празненство в Главното полицейско управление. Оказа се, че Ракел Фауке работи в международния отдел на ПСС — Полицейската служба за сигурност. На партито Ракел дойде издокарана в червена рокля. Двамата завързаха разговор и се смяха. Говориха дълго. Той й разказа за детството си, за сестра си, болна от — по нейни думи — съвсем лека форма на синдрома на Даун, за смъртта на майка си, починала, когато той беше съвсем млад, за баща си, който, след като овдовя, му стана голяма грижа.
Ракел пък разказа как изкарала курс по руски към Министерството на отбраната и после си намерила работа в норвежкото посолство в Москва; там се омъжила за руснак и им се родил син, Олег. Две години по-късно напуснала Москва и съпруга си. Имал проблеми с алкохола. Хари призна, че самият той също е алкохолик. Навярно Ракел вече се беше досетила, защото единствен той пиеше кока-кола на служебното парти. Хари обаче се въздържа да й каже, че тази вечер неговият алкохол е нейният смях — чист, спонтанен, звънък; че е склонен да ръси всевъзможни идиотщини и дори да стане за посмешище само и само за да чува този смях. В края на вечерта двамата танцуваха. Хари танцува. Под звуците на песента „Let It Ве”, която се точеше от тонколоните като гъст сироп, изпълнена на панфлейта. Какво по-категорично доказателство, че е безнадеждно влюбен.
Няколко дни по-късно Хари излезе на неделна разходка с Олег и Ракел. По едно време улови дланта й, защото му се стори съвсем естествено. Повървяха така, хванати за ръка, после тя издърпа своята. По-късно, докато Олег и Хари играеха на „Тетрис”, Хари усещаше върху себе си мрачния поглед на Ракел и се досещаше какво й минава през ума: алкохолик, навярно много подобен на онзи, от когото бе избягала, сега общува със сина й. Тогава Хари си даде сметка, че ще се наложи да положи доста усилия, та тя да го допусне до себе си.
И успя. Навярно именно благодарение на Ракел и Олег не се пропи до смърт. Един бог знае. Естествено, съвместният им живот не беше само цветя и рози. От време на време се случваше Хари да стъпи накриво. Ала въпреки всички прекъсвания и раздели той и Ракел неизменно намираха път един към друг. Защото бяха открили безценно съкровище в лицето на другия. Любовта. Онази любов с главно Л, която се среща толкова рядко, че трябва всеки ден да благодариш, задето си я изживял и задето е споделена — дори да е било един-единствен път през целия ти живот. През последните години всяка сутрин се будеха в хармония и щастие, толкова крепко и същевременно толкова крехко, че го плашеше до смърт и го подтикваше да стъпва на пръсти, все едно върви по тънък лед. Тогава защо въпреки всичко не се получи? Защото той не можеше да бъде друг освен шибания Хари Хуле. Или Разрушителя, както сполучливо го наричаше Йойстайн.
Дали Хари щеше да намери начин да извърви още веднъж същия този път? Да се изкачи с колата по стръмния, лъкатушещ, труден път до Ракел и да й се представи, все едно досега не са се познавали. Да бъде мъжът, когото тя не е срещала никога досега. Нищо не му пречеше, разбира се, да опита. Всъщност сегашният момент беше много удобен. По-подходящ едва ли щеше да се появи. Имаше само два проблема. Първо, Хари нямаше пари за такси. Измисли решение. За десет минути ще се прибере и ще се качи в колата си — един от трите заснежени форда „Ескорт” на паркинга зад сградата.
Второ, някакъв глас му нашепваше, че идеята е лоша.
Ще намери начин да го заглуши. Хари гаврътна питието. Готово. Стана и тръгна към вратата.
— Чао, приятел! — извика барманът зад него.