Десет минути по-късно Хари стоеше в задния двор на улица „Софие” и замислено гледаше форда във вечната сянка между снежните преспи, навети пред прозорците на мазетата. Колата не беше затрупана, както се опасяваше, и беше достатъчно само да се качи в апартамента, да си вземе ключа, да го пъхне в контактния патрон, да го завърти и да натисне газта. И след петнайсет минути ще бъде при нея. Ще отвори външната врата и ще се озове в просторното помещение, изпълняващо ролята едновременно на антре, дневна и кухня и заемащо почти целия първи етаж. Ще я завари, застанала до прозореца към двора. Усмихната малко накриво, тя ще кимне към електрическата термокана и ще го попита още ли предпочита нескафе пред еспресо.
Пред очите му отново лумна проблясък и той се задъха панически. И тя отново стегна гърдите му: хищната ноктеста лапа.
Хари тичаше. Неделя след полунощ в Осло. Улиците са само твои. Армировъчна лента придържаше „цъфналите” му маратонки. Хари бягаше по маршрута, посочен в показанията на дъщерята на жертвата от „Борггата”. По осветени алеи и чакълести пътеки нагоре към парка със скулптурите — подарък за града от инвеститора в недвижими имоти Кристиан Рингнес и своеобразна възхвала на жената. Цареше пълна тишина, нарушавана единствено от дишането на Хари и от хрущенето на чакъла под подметките му. Стигна до мястото, където теренът се изравняваше, и тръгна да се спуска. Спря до „Анатомията на един ангел” от Деймиън Хърст. От Ракел знаеше, че скулптурата е изваяна от карарски мрамор. Прелестната седяща жена напомняше на Хари за статуята на Малката русалка в Копенхаген, но Ракел — както обикновено, осведомила се предварително какво им предстои да гледат — обясни, че за отправна точка на Хърст е послужила „Ранената лястовица” — статуя на скулптора Алфред Буше от 1920-а. Сигурно, но между двете произведения имаше големи разлики. Вътрешностите, мускулите, костите на ангела на Хърст се виждаха, сякаш е разрязан със скалпел. Дали творецът е искал да покаже, че и ангелите отвътре са хора? Или че някои хора всъщност са ангели? Хари наклони глава. Беше склонен да се съгласи с последното твърдение. Дори след всичките тези години и след всичко преживяно заедно с Ракел, след като я бе подлагал на множество дисекции така, както и тя него, Хари не бе открил у нея друго освен ангел. Ангел, пропит от човечност. Способността й да прощава, която, разбира се, представляваше необходимо условие, за да бъде заедно с човек като Хари — беше почти безпределна. Почти. Хари обаче бе успял да достигне границата на търпението й. И да я прекрачи.
Погледна си часовника и продължи да тича. Набра скорост. Усети как сърцето му заработи по-усилено. Ускори още. По мускулите му плъзна млечна киселина. Още малко по-бързо. Кръвта препускаше буйно по вените му, повличайки наслоената шлака. Заличи неприятните изминали дни. Отми мръсотията. Защо си въобразяваше, че бягането е противоположност на пиенето, че бягането е едва ли не своеобразна противоотрова, докато всъщност просто е друг вид наркотик? Е, поне по-полезен наркотик. Излезе от гората и се озова пред ресторант „Екебер” — някога схлупена съборетина, където седемнайсетгодишните Хари, Йойстайн и Сабото изпиха първата бира в живота си. Същата вечер Хари изгуби девствеността си — с жена, в спомените му много стара, а всъщност едва ли е имала повече от трийсет години. Така или иначе, тя се погрижи сексуалният му дебют да премине гладко. Съдейки с каква вещина дамата режисира „спектакъла”, Хари се съмняваше да е бил единственият й ученик. Понякога се питаше дали инвеститорът, обновил ресторанта, също не е минал през школата й. Навярно се е нагърбил да финансира ремонта, защото се е чувствал длъжен да изрази дълбоката си благодарност. Хари вече се затрудняваше да възстанови лицето й в паметта си, но още помнеше мъркащия й шепот в ухото си след акта:
— Никак не беше зле, малкия. Ще ощастливиш много жени, ще видиш. И на още толкова ще разбиеш сърцето.
Една от тези жени той ощастливи и същевременно й разби сърцето.
Хари застана на стълбите към затворения, притъмнял ресторант.
Подпря длани на коленете си и отпусна надолу глава. Усети как рефлексът за повръщане гъделичка дълбоко в гърлото му и чу хрипкавото си дишане. Преброи до двайсет, шепнейки името й. Ракел, Ракел. После се изправи и погледна града в краката си. Осло — есенен град. Сега, през пролетта, той приличаше на сърдита жена, събудила се сутринта неохотно в леглото и съвсем правилно преценила, че й трябва грим. Хари обаче нехаеше какво лежи долу в котловината, където се гушеше градът. Погледът му се устреми право към отсрещното възвишение, към къщата й отвъд онова, което въпреки всички светлини и трескава човешка дейност представляваше не друго, а угаснал кратер на вулкан, студен камънак и втвърдена глина. Хвърли поглед към хронометъра на часовника си и хукна.