Спря чак когато се върна на улица „Борггата”.
Изключи хронометъра и прикова поглед в засеченото време.
Пътя до дома си Хари измина пак бегом, но с по-бавно темпо. Отключи вратата на апартамента и докато влизаше, чу как стържат камъчетата от подметките по паркета. Спомни си предупреждението на Катрине да не си тътри краката.
С помощта на телефона си пусна музика от списъците си в „Spotify”. Парче на шведската гаражна рок банда „The Hellacopters” тръгна от звуковия панел марка „Сонос”, подарък от Олег за рождения ден на Хари. Този саундбар обезсмисли за една нощ колекцията му от грамофонни плочи, подредени на рафта зад дивана — анахроничен монумент, издигнат след повече от трийсет години усърдно събирачество. За този период албумите, неиздържали проверката на времето, най-безпощадно бяха отскубвани като плевели и свършваха в кошчето за смет. Докато хаотичното интро на китара и барабани в „Carry Me Home” караше високоговорителите да пулсират, Хари вадеше камъчета от подметките на обувките си и си мислеше как деветнайсетгодишното момиче, изгубило майка си, охотно се връща назад в миналото с грамофонните плочи, докато Хари с нежелание пристъпва в бъдещето. Остави обувките настрана, потърси „The Byrds”, невключени в нито една от плейлистите му — Бьорн Холм си падаше по музиката от шейсетте и началото на седемдесетте повече, отколкото Хари, и опитите му да запали Хари по Глен Кембъл се оказаха безрезултатни. Хари намери „Turn! Turn! Turn!” и в следващата секунда дванайсетструнната китара на Роджър Макгуин звънко огласи стаята. Девойката се бе зарибила по стари парчета. Беше се влюбила в тях, макар да не бяха нейната музика. Защото момичетата си падат по китаристи. И четири струни стигат, а този тип разполагаше с цели дванайсет. Хари, разбира се, допускаше да греши, но косъмчетата по тила му рядко бъркаха. А когато прочете върху обложката на плочата име, фигуриращо в протоколите за разпит, кожата на тила му мигом настръхна. Свърза името със снимката на момчето с китара „Rickenbacker”. Запали цигара и се заслуша в двойното китарено соло в края на „Rainy Days Revisited”. Питаше се колко време ще мине, докато успее да заспи. Колко ще изтрае да не пипа телефона, преди пак да провери дали Ракел не го е търсила.
Пета глава
— Да, вече си отговорила на тези въпроси, Сара. — Хари погледна деветнайсетгодишната девойка, седнала срещу него в тясната зала за разпит, напомняща стая от кукленски комплект.
В контролната зала Трюлс Бернтсен седеше със скръстени ръце и се прозяваше. Минаваше два следобед. Бяха тук от час и Сара вече проявяваше известни признаци на нетърпение, докато Хари настояваше да уточнят хода на събитията, но иначе не показваше никакви емоции — дори когато Хари прочете на глас от доклада какви тежки разкъсвания е получила майка й вследствие от нанесените тринайсет прободни рани с нож.
— Както ти казах, двамата с полицай Бернтсен поехме случая и държим да си изясним фактическата обстановка. И така: баща ти помагаше ли в готвенето? Питам, защото много бързо е извадил най-острия кухненски нож. Явно е знаел в кое точно чекмедже се намира.
— Не, татко не помагаше — натърти Сара с още по-явно недоволство. — Той готвеше. Помагах му само аз. Майка все я нямаше.
— Къде ходеше?
— На срещи с приятелки. Във фитнеса. Поне така ни казваше.
— Видях нейни снимки. Била е в отлична физическа форма. Поддържала се е в младежки вид.
— Все тая. Умря млада.
Хари чакаше. Остави отговора й да увисне във въздуха. Сара направи гримаса. Хари и преди се беше сблъсквал с опечалени близки на починал, които се борят срещу скръбта като срещу враг, все едно е досадна неприятност и трябва да бъде надхитрена. Един от начините е да омаловажиш стойността на загубата, да принизиш покойния. Хари обаче подозираше, че в случая се касае за друго. Преди разпита посъветва девойката да доведе адвоката си, но тя отказа. Искала да приключат възможно най-бързо, така каза. Имала си планове.
Напълно разбираемо. Да, беше изгубила майка си, ала на деветнайсет човек бързо се приспособява. А и животът продължава. Пък и случаят беше разкрит. Навярно от това бе продиктувано спокойствието в поведението й. Затова показваше истинските си чувства. Или липсата на такива.
— Ти не тренираш толкова усилено като майка си — отбеляза Хари. — Поне що се отнася до тичането.