— Андреас ме обича — прошепна тя. Устата й сякаш беше пълна с пясък. — Но мама се постара да ми го отнеме. Прелъсти го само и само за да не бъда с него. Мразя я. Направо… — В гърлото й напираха сълзи. Аха-аха да заплаче.
Хари притаи дъх. Лавината тръгна. Трябваха му още само няколко думи на запис, но рукнеха ли сълзите, щяха да прекъснат излиянията й и това прекъсване криеше риск стихията да спре.
Сара повиши глас. Гневът явно надделя.
— … ненавиждам проклетата кучка! Трябваше да я наръгам не тринайсет, а сто пъти! И да накълцам проклетото й лице, с което шибанячката толкова се гордееше!
— Ахъм. — Хари се облегна назад на стола. — Ще ти се да я беше убила по-бавно, така ли?
— Да!
Признание за извършено убийство. Тъчдаун. Хари хвърли бърз поглед към прозорчето и видя, че Трюлс Бернтсен се е събудил и е вдигнал доволно палец. Хари обаче не се радваше. Тъкмо обратното. Емоционалният подем, обзел го само преди няколко секунди, отстъпи пред безсилно униние, разочарование. Чувството не му беше непознато. Обикновено се появяваше след продължителен лов, когато се нагнетява очакване виновникът да бъде разкрит и да бъде извършен арест, който да доведе до въжделената развръзка и да разреди напрежението. Съпътстваше го представата, че това разплитане на случая ще внесе промяна, ще направи света малко по-добър. А вместо това го връхлиташе следразкривателска депресия, включваща ново посягане към чашката и дни или седмици, удавени в алкохол. Хари си внушаваше, че състоянието наподобява разочарованието на серийния убиец, когато убийството не му носи дълбоко удовлетворение, а само усещане за фиаско, което със заповедността на камшик го подтиква отново да тръгне на лов. Вероятно по тази причина Хари изпита мимолетно като проблясък горчиво отчаяние, сякаш за миг седна отсреща, на стола на Сара.
— Направо избихме рибата — отбеляза Трюлс Бернтсен в асансьора на път към Отдела за борба с насилието на шестия етаж.
— Ние? — сухо попита Хари.
— Натиснах копчето за стартиране на записа, нали? Какво повече искаш?
— Надявам се да си го направил. Провери ли дали записът е станал?
— Проверих ли? — Трюлс Бернтсен повдигна въпросително вежда и се ухили. — Споко бе. Ти за какъв ме имаш?
Хари отмести очи към светлинното табло със сменящите се цифри на етажите. После пак погледна Бернтсен. Изпита завист към колегата си с обратна захапка, уродливо издадено напред чело и характерен смях, спечелили му прякора Бийвъс. Никой обаче не смееше да го нарича така в негово присъствие — най-вероятно защото пасивноагресивното излъчване на Трюлс Бернтсен го правеше нежелан враг в евентуална критична ситуация, при която той попада в мъртвата зона на полезрението ти. В Отдела за борба с насилието недолюбваха Трюлс дори повече от Хари, но Хари му завиждаше по друга причина. Завиждаше на Трюлс Бернтсен заради пълния му непукизъм. Изобщо не му дремеше какво мислят за него колегите му — дотук с Хари си приличаха, защото и той не даваше пет пари за мнението на околните. Но способността да се изплъзва от отговорност относно възложената му полицейска работа — отговорност както практическа, така и морална — виж, нея Хари не я притежаваше. За него можеха да се кажат много лоши неща — и се казваха, както добре знаеше той, — но никой не можеше да му отрече, че е съвестен полицай. Това беше една от малкото му благословии и същевременно най-голямото му проклятие. Дори когато в личен план Хари лежеше на дрейф — както сега, след като Ракел го изгони, — полицаят в него отказваше да се предаде, да се остави на приятното свободно пропадане в анархизма и нихилизма така, както правеше Трюлс Бернтсен. Никой нямаше да награди Хари за стоицизма му, но това не го притесняваше. Той не търсеше нито признателност, нито изкупление чрез добри дела. Преди да срещне Ракел, неуморимостта, с която преследваше най-закоравелите злодеи в обществото и която граничеше с маниакалност, беше единственият му стимул да става сутрин. Затова той беше благодарен на този стаден ген или каквото там представляваше този следователски хъс, задето играеше ролята и на възпираща котва. Ала част от него копнееше за пълна, унищожителна свобода; да разкъса веригата на котвата и да се разбие в прибоя или просто да потъне в безбрежния тъмен океан.